Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Имаш да разказваш. Да чуем.

Говореше на английски.

— Домът ми — повтори Лурдс. — Разбит е.

— И какво?

Лурдс не й отговори, продължаваше да се чуди защо е в такова лошо настроение. Отвори раницата си и извади компютъра. Постави го на бюрото и го включи.

— Имам програма, която ми дава достъп до охранителните камери вкъщи, независимо къде се намирам — каза той.

— Значи се каниш да ми покажеш дома си?

— Смятам да ти покажа какво ме притеснява. — Лурдс стартира програмата. Няколко прозореца изпълниха екрана, когато камерите оживяха. — Имам възможност да прегледам и записите от последните двадесет и четири часа. За по-задни дати трябва да се свържа с охранителната фирма.

— Имаш ли снимка на взломаджиите? — Този път Наташа изглеждаше малко по-заинтересувана.

— Да. — Лурдс натисна няколко клавиша. — Вярно, възможно е да е случаен обир. В края на краищата, отсъствам близо три седмици. Но ми се видя прекалено голямо съвпадение.

— Може пък да те е хванала параноята.

— Покрай всичко останало, не виждам как би могло да е иначе. — Лурдс върна записа до момента, когато някаква фигура в оранжев комбинезон влиза в дневната, а друга обира разни вещи от спалнята.

— Копира твърдия ти диск на външен, който носи със себе си — каза Наташа.

— Да. — Лурдс с неудобство забеляза как тениската се опъна върху гърдите на Наташа, когато тя се наведе напред. Освен това откри, че ухае приятно. Наложи му се да прочисти гърлото си, преди да заговори. — Едва ли обикновен крадец ще направи подобно нещо.

— Пазиш ли нещо важно в компютъра?

— Бележки. Проекти, върху които работя.

— Важни ли са?

— От същия вид като тези на Юлия. Нито един не би ме направил богат или по-важен.

— Така е. Ами данни за кредитните ти карти и други финансови въпроси? Те в компютъра ли са?

— Не. Боя се, че съм твърде подозрителен.

— Каза човекът, който от чужбина може да погледне в собствената си спалня.

— Стори ми се доста хитро. Никога преди не съм го правил, освен когато един приятел инсталира системата. Нямаше да го направя и днес, ако Маркъс Бергстръм не беше пострадал.

Наташа отново се изправи и Лурдс съжали за изгубената гледка.

— Тези са професионалисти. Жената копира данни от компютъра ти, а мъжът горе прави така, че да изглежда като обикновен обир. — Наташа пое дъх. — Това означава, че Галардо не ни е забравил.

— Мислех си, че може да се е отказал след Одеса.

— Явно не е. — Наташа погледна към монитора. — Преследват ни.

— Защо?

— Защото си проследил цимбала до йоруба. Готова съм да се обзаложа, че те не са го направили.

— „Те“?

— Човек като Галардо действа по прости пазарни правила. Извършва престъпление и незабавно се облагодетелства от него.

Лурдс кимна.

— Открадна звънеца в Александрия, така че би трябвало да има купувач.

— Трябва да разберем. А междувременно трябва да се махаш.

— Така ли? — Лурдс се изненада колко бързо го изхвърлят.

— Да. Не искам…

На вратата се почука.

Наташа тихо плъзна ръка под възглавницата на леглото и извади пистолет. Лурдс понечи да каже нещо, но тя постави пръст на устните му. Безшумно отиде до вратата и погледна през шпионката.

После въздъхна с отвращение. Рускините, с готовност си призна Лурдс, нямат равни на себе си, когато решат да изразят отвращението си.

— Точно това не исках да видя — каза тя, докато отваряше вратата.

Лесли стоеше напълно облечена на прага. Беше скръстила ръце на гърдите си и имаше леко предизвикателен вид.

— Реших да проверя защо се бавите толкова — заяви тя. — Чудех се дали не сте се разсеяли нещо.

За момент Лурдс си помисли, че Наташа ще я застреля. Макар и да не бе сигурен защо.

Но рускинята тръгна обратно към леглото.

— Легна ли с мъж, той не би се разсеял и за секунда, вярвай ми. — Без да каже нищо повече, тя пъхна пистолета обратно под възглавницата и легна. — Трябва да си тръгвате. Искам да поспя.

Лурдс тръгна да си събира нещата. Чувстваше се ужасно неловко насред котешки бой, който не разбираше. Когато обаче отвори вратата, видя позната физиономия и бързо се върна обратно.

— Не можем да си тръгнем — каза той.

Жените го изгледаха изпепеляващо.

— Патрицио Галардо и хората му тъкмо минаха по коридора.

Пещера 41

Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

04.09.2009

— Огън в дупката!

Приклекнал зад един от големите булдозери, отец Себастиан едва чу предупредителния вик на шефа на сапьорите. Слушалките на ушите му заглушаваха почти всичко.