Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Знам — каза Данилович. — Ти би останал доволен и от сандвич с бира. Но що се касае до дамите… — и той хвърли бързи погледи към Наташа и Лесли — … тях просто съм длъжен да впечатля.

— Наистина съм впечатлена — каза Лесли.

— Благодаря, мила моя. — Данилович взе ръката й и я целуна.

Ах, ти старче — помисли си Лурдс, но не можеше да не се усмихне на старомодното държане на приятеля си. Данилович беше един от най-общителните хора, които познаваше. Обичаше да изнася представления и да играе главната роля.

Вечерята не закъсня. Пикантната салата бе последвана от телешка супа, след което поднесоха охлювите, опечени в собствените им черупки. Гари се стресна и отказа да ги яде. Лурдс реши, че маслото с магданоз беше най-доброто, което бе опитвал някога, и прати специални поздрави на готвача.

Във фондюто имаше парченца телешко, което допълваше аромата и го правеше още по-вкусно. Гужери бяха топчетата сирене в тесто. Но върхът на всичко беше сготвената в червено вино риба — пошуз.

За десерт имаха ягоди и плодова пита, която направо се топеше в устата.

По-късно се настаниха в кабинета на Данилович пред запалената камина, която прогонваше нощния хлад. Лурдс и Данилович запалиха пури и се изненадаха, когато Наташа също прие да изпуши една. Пиха бренди от големи чаши.

— Познаваш ли хората, които те преследват? — попита Данилович.

Лурдс поклати глава.

— Мисля, че разпознах някои от тях от Александрия.

— Значи смяташ, че са по същата следа като теб?

— Това е единственото обяснение. — Лурдс се бе настанил в дълбокото кресло, което се оказа повече от удобно. — Няма причина да проявяват интерес към мен.

Данилович се наведе напред и го потупа по коляното.

— Аз винаги съм те намирал за интересен, скъпи мой професоре.

— Ти си пиян — обвини го Лурдс.

— Може би малко. — Данилович погледна към Лесли. — Може пък да не е било заради теб, приятелю. А заради нашата телевизионна звезда.

— Не съм звезда — рече Лесли. — И нищо не разбирам от история и артефакти.

— Знаете, че те вървят заедно — каза Данилович. — А повечето хора не го знаят. — Тръсна пепелта в един пепелник, като продължи да я гледа замислено. — Та нали вие сте намерили звънеца в Александрия.

— Беше чиста случайност.

Данилович сви рамене.

— В общи линии аз съм вярващ човек, мила моя, макар да работя в област, която според някои изключва това. Онези, които ви преследват, вече са търсели този звънец — или най-малкото нещо подобно. В противен случай е нямало да дойдат за него.

— Можем да разберем кой ни гони — тихо каза Наташа. — Като го идентифицираме, ще разберем защо иска инструментите, а така ще научим повече и за самите инструменти.

Данилович се усмихна като ангелче.

— Да. Нали разбираш, приятелю, когато продавам нещо, аз трябва да знам от кого го получавам, на кого го продавам, както и достатъчно за самия предмет, за да знам какво го прави ценно и за двете страни. Защо се интересуваш толкова много от тези предмети?

— Заради надписите — незабавно отговори Лурдс.

— Това е ценно за теб, но малцина биха се заинтересували от мъртъв език, чието разчитане може да отнеме години.

— Не смятам, че ще е нужно толкова много време — рече Лурдс. — Ако открия връзката между инструментите, ще мога да направя предположение и да го подкрепя с факти.

Данилович го потупа по рамото.

— Не се съмнявам, че ще го направиш. Странно е, че материалите, от които са изработени тези инструменти, на практика нямат никаква стойност. Не са от злато или сребро. Не са инкрустирани със скъпоценни камъни. Най-обикновени са. Като изключим изписаните върху тях тайни.

— Но хората, които ги задигнаха, вече знаят какво е написано върху тях — обади се Гари и се наведе развълнувано напред. — Или най-малкото знаят какво би трябвало да е написано. Като карта на съкровище или нещо подобно.

Лурдс обмисли думите му.

— Те са знаели какво да търсят. Не е задължително да знаят какво е написано.

— Тогава откъде идва информацията им? — попита Лесли.

— Това е един от въпросите, които трябва да си зададете — каза Данилович. — Така ще ограничите списъка на възможните преследвачи.

— А защо продължават да ни гонят? — попита Гари.

— Поради две причини — тихо каза Наташа. — Първо, защото се страхуват, че професор Лурдс ще разчете надписите и ще разкрие техните тайни. И второ, защото професор Лурдс е бил, по случайност или не, свързан с два от предметите, които търсят.