Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Лурдс изгледа стареца с любопитство. Няма начин точно сега да повярвам в божествената намеса. Но как иначе да обясни твърденията на свещеника? Не му се вярваше да лъже…

Обърна се към последната картина от серията.

— „Адам, Ева и всичките им деца били прогонени от Едемската градина“.

Изображението върху камъка много приличаше на интерпретациите в няколкото илюстрирани библии, които му бяха попадали. Крилат ангел с огнен меч препречваше обратния път. Но този път до ангела стоеше Първият син.

— „В справедливия си гняв бог оставил Книгата на познанието сред хората“ — продължи Лурдс. — „Предупредил ги, че ако бъде намерена, тя трябва да се пази непрочетена, докато той не я вземе от този свят“.

— Но Книгата на познанието не била изгубена — каза Себастиан. — Един от Адамовите потомци я скрил за идните поколения. Довел семейството си тук, за да положи основите на Атлантида и началото на цивилизацията, която щяла да си навлече най-големия гняв божий.

— Откъде знаете това? — попита Лурдс. Беше толкова погълнат от вълнение, че едва забелязваше Мурани и въоръжените войни около себе си.

— От разказа ей там. — Себастиан ги поведе между камъните и лъчът от фенерчето му освети още надписи.

Лурдс тръгна след него, следван от Мурани и швейцарските гвардейци.

Сърцето на Гари блъскаше яростно, докато вървеше след Наташа.

Приятел, сам си го натресе. Ще ти светят маслото. Разкарай си кървящия задник от това място.

Но не можеше. Трябваше да направи нещо, за да помогне на Лурдс и Лесли. Пък и беше израснал със супергероите от комиксите и компютърните игри. Винаги беше искал да е човек на действието. Пречупваш лошия, грабваш момичето и тъй нататък. През последните няколко седмици обаче беше научил, че не е толкова лесно да си герой. Героите май по-често кървяха до смърт, отколкото да вдигат купони по случай победата.

Но това нямаше да го спре.

Последва Наташа до една от временните постройки пред гърлото на пещерата и се промъкна вътре. До входа имаше рафтове с комбинезони, които работниците използваха, за да се предпазят от студа.

— Обличай се — тихо нареди Наташа в тъмното. Хвърли му чифт работни ботуши. — И обуй това.

— Нещо сбъркани ми се виждат — запротестира Гари.

— Кофти. Ще трябва да свикваме. Престъпниците често ги хващат, защото не си сменят обувките. — Наташа сви рамене в комбинезона си и го нахлузи върху двата си пистолета. — Надзирателите сигурно проверяват за работни ботуши и каски. Ако не ги носиш, ще те забележат. — Даде му една шапка. — А не искам това да се случва.

— Нито пък аз. — Гари си сложи каската и изрита обувките си. — Ама ботушите са си сбъркани.

Наташа не отговори, вдигна косата си, нахлупи каската отгоре й и се върна обратно при вратата. На Гари му се наложи да побърза, за да не изостане. Настигна я, когато тя влизаше в пещерата.

— Само един въпрос — тихо промърмори той. — Имаш ли план?

— Имам — каза Наташа. — Намираме Лурдс и Лесли. Взимаме онова, след което са хукнали всички. Измъкваме се. А междувременно оставаме живи. — Погледна го. — Ясно ли е?

— Кристално ясно — отвърна Гари. — Особено онова с оставането живи.

— Добре. Не ме карай да ти наритвам задника, че са те убили.

Гари не успя да измисли героичен отговор, така че продължи да върви мълчаливо.

— Човекът, у когото била Книгата на познанието, основал островното царство, станало известно в легендата като Атлантида. Очаквал да получи от Книгата голяма сила и знаел, че останалите хора по света ще се опитат да му я отнемат.

Лурдс спря до отец Себастиан. Фенерчето на свещеника освети камъка пред него, скоро към него се присъединиха и лъчите на останалите.

Картината показваше седнал на трон владетел, оглеждащ огромна империя.

Привлечен от думите, Лурдс отново зачете:

— „Изгонени от Едемската градина, децата Адамови заживели във външния свят. Един от тях, Халев 11 11 Библейски герой, описан в книга Числа. Един от двамата, които единствени влизат в Обетованата земя след 40-годишното лутане на евреите в пустинята след бягството им от Египет. — Б.ред. , основал островното царство…“. — Не можеше да разпознае думата. Обърна се към Себастиан.

— Аз я виждам като Небе — прошепна Себастиан, — но името не може да се отнася за това място. Основателят е избрал да го кръсти така.

— „Халев продължил да чете Книгата на познанието. Минали години и той я предал на децата си. Те я предали на своите. Не забравяли за божията мощ. Жадували за нея. Решили обаче да забравят за Бог“.