Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Черновски замълча и Наташа чу как чеше наболата си брада. Знаеше, че щом не я е обръснал, значи се намира под огромен стрес.

— Трябва да знае, Наташа. Иначе няма причина да го отвличат и да го докарват там.

— Звучи разумно. Но аз не знам какво знае.

— Какво искаш да направя?

Наташа се поусмихна.

— В момента съм издирвана за разпит, нали?

— Да. — Отговорът на Черновски бе предпазлив. — На няколко места. Какво мислиш?

— Мисля, че би трябвало да се обадиш на местните власти и да ги уведомиш, че в района има опасност от терористична заплаха.

— Ти ли?

— Аз.

Черновски замълча.

— Иван — каза Наташа. — Нямаме много време.

— Предлагаш нещо много опасно. Особено за теб.

— Знам. — Наташа гледаше към входа на пещерата. Засега не се виждаха никакви гвардейци. Отвън бяха паркирани камиони и бараки на колела. И те като че ли бяха неохранявани. — Но трябва да спася Лурдс, при това веднага. Нямам избор. Нуждая се от помощ. И мисля, че нещата вече са твърде опасни. Ако Лурдс е прав, онова, което е унищожило Атлантида, е все още там.

— След хиляди години под водата?

— Така казва той. Католическата църква е тук. В пълен състав, бих добавила. И един от тях ни преследваше навсякъде. — Наташа огледа оградата. — Трябва да тръгвам. Кажи ми, че ще се обадиш.

— Ще.

И ми пожелай късмет.

— Късмет, Наташа.

Тя благодари и прекъсна връзката. Изправи се.

— Не разбрах нито дума — каза Гари.

— Говорих с партньора си. Ще се обади на испанските власти да се намесят.

— Супер. Значи ние просто ще останем тук на стража? — Гари явно беше доволен от подобна перспектива.

— Не. Влизаме вътре. Сега. Онези, които ще дойдат, ще търсят нас. Пак можем да бъдем убити, но от приятелски огън.

Гари се намръщи.

— Казах ти, че няма да е лесно. Нито безопасно. — Наташа го погледна. — По-добре остани.

Той поклати глава.

— Не мога. Вътре съм.

— Тогава след мен.

Наташа се обърна към оградата и започна да се катери.

Лурдс крачеше покрай надписа и четеше на глас. Светеше си с мощен фенер. Макар да работеше под дулото на оръжие и да говореше пред аудитория с побъркан водач, част от него продължаваше да се гордее със способността му да дешифрира отдавна мъртвия език.

Текстът от надписите върху инструментите не беше достатъчно дълъг, но след първоначалното разчитане преводът се оказа доста прост и праволинеен. Лурдс не знаеше всички думи пред себе си, но можеше да прави основателни предположения и да попълва празнините. Гласът му звучеше високо в пътечката между пиктограмите.

— „Адам, Ева и децата им проявили егоизъм още в Едемската градина. Светът бил в краката им, а те искали повече. Първият Син вървял с тях и се опитвал да ги учи на пътищата божии, но не им предал цялото божие знание и те се провинили пред него. Накрая решили да вземат знанието за себе си“.

Следващото изображение беше обезпокоително. На него се виждаше мъж в дълбок поток под водопад. От двете страни на потока други мъже с дълги пръти не му позволяваха да излезе на сушата.

— „Синовете на Адам с най-черните сърца отвели Първия син до потока, който захранвал Едем, и го удавили. Това накарало бог да ги прогони от Едемската градина и по-късно да удави лошотията на света“.

На следващия камък ликуващи хора вдигаха високо Книгата на познанието.

— „Децата Адамови взели Книгата на познанието. Празнували своята победа, но не признали невежеството си. Макар да изучавали Книгата, не можели да я разберат. Три дни след смъртта си Първият син възкръснал отново“.

Следващата сцена показваше Първия син в роба и ореол около главата си да върви през гора, пълна с уплашени мъже и жени. Около тях имаше диви животни, готови да им се нахвърлят.

— „Когато се върнал, Първият син носел гнева на Отца си. Никое оръжие Адамово не го пробождало. Никой камък не го наранявал. Децата Адамови паднали в страх пред него. Той…“ — Лурдс се поколеба, мъчейки се да дешифрира думата.

— „Той отчуждил животните от децата Адамови“ — каза отец Себастиан.

Лурдс хвърли поглед към свещеника.

— Можете ли да го четете?

Себастиан кимна.

— Къде сте научили езика?

Старецът поклати глава.

— Никога не го бях виждал, преди да дойда тук.

— Лингвист ли сте?

— Не. Историк съм. Езиците никога не са били моята стихия. Едва се справям с латинския.

— Но можете да четете това?

Себастиан кимна.

— Можете ли да обясните тази своя способност?

— Не.