Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Хектор вече не можеше да мисли логично. Умът му казваше, че с него е свършено и не може да продължи, но въпреки това отново взе Кайла на ръце и се затича. Спря едва когато земята изчезна под краката му и той полетя, като се плъзгаше и търкаляше по първия стръмен участък на склона. Смееше се, а Кайла седна до него на земята. Тупаше прахта от лакътя си, едната й буза беше ожулена. Изгледа го изумено и се разкиска.

— Трябва да идеш на лекар, Хек. Ти си луд, човече. Скачаш от стени като абсолютно побъркан, да знаеш. Но пък лудостта ти отива.

Като продължаваше да се смее, Хектор се опря на стената на клисурата и се изправи.

— Тарик! — извика той. — Не бива да позволяваме кучетата да ни заварят тук. Трябва да стигнем до северната страна на каньона, за да може Ханс да ни вземе. Събери момчетата.

Обърна се към Кайла.

— Хайде, Кай. Още малко остава.

— Караш ме да си мисля, че всичко е възможно. Оттук нататък ще продължа сама.

Тя тръгна надолу по склона. Препъна се и едва не падна, но запази равновесие и продължи. Хектор я настигна, сложи ръка на рамото й и я поведе надолу, като се подхлъзваше и пързаляше.

— Ще се справиш! — окуражи я той. — Имаш добри гени, Кай Банок.

Тарик се плъзна по склона зад тях, оставайки на крака като скейтбордист. Останалите го следваха. Когато стигна Хектор, той му подаде автомата и раницата.

— Изпусна си нещата, Крос.

— Колко нехайно от моя страна.

Хектор метна екипировката на гръб и ги поведе към недрата на клисурата. Стигнаха дъното и северната стена се извиси пред тях. Кайла беше толкова задъхана, че не бе в състояние да говори, но нямаше време за почивка. Хвана я за ръката и я помъкна към отсрещната страна. Слонът бе стръмен и тежък, но накрая изпълзяха през ръба на равно. Хектор се загледа назад към южната страна. Първата светлина разкъсваше мрака на изток. Врагът не се виждаше никакъв, но лаят на кучешката глутница се чуваше съвсем ясно.

— Тарик, трябва да намерим място, където да окажем отпор до пристигането на хеликоптера.

Огледа се и набитото му око на войник се спря върху една удобна позиция.

— Виждаш ли онази скала отляво? Изглежда ми подходяща. Хайде, Кай.

Затичаха към скалите. Инстинктът на Хектор се оказа верен. Тук щяха да имат известно предимство. Държаха под контрол ръба на клисурата, която кучетата и Утман трябваше да пресекат, за да стигнат до тях, но по терена имаше пръснати големи канари. Хектор знаеше, че кучетата са обучени да преследват хора. Щяха да действат на глутница, но щяха да се разделят, за да преодолеят препятствията, и нямаше да могат да атакуват заедно. Хектор нареди на Кайла да се скрие под най-голямата скала и да седне с гръб към камъка. Остави раницата си до нея и й подаде пистолета.

— Можеш ли да стреляш?

Тя кимна. Тъп въпрос, каза си той и мислено се усмихна. Все пак е дъщеря на Хенри и Хейзъл Банок. Разбира се, че може да стреля.

— В цевта има патрон. Предпазителят е свален. Не искам много от теб. Просто убий проклетите животни, ако се доберат до теб.

Зае позиция до Тарик. Двамата едновременно погледнаха към небето. Изгревът наближаваше.

— Оставих един човек на ръба на клисурата — посочи Тарик напред. Мъжът беше приклекнал зад една канара. — Той ще ни предупреди, когато се появят кучетата.

— Добре. Слънцето ще изгрее след десетина минути — каза Хектор. — Ханс би трябвало да пристигне по същото време. Трябва да издържим само докато хеликоптерът се добере до нас.

Зачакаха, а светлината се засилваше.

— Кучетата идват. Много са — извика съгледвачът на арабски. Напусна поста си и се затича към тях.

— Видя ли хора с тях? — извика му Хектор.

— Не, само кучета. Много, много кучета.

Мъжът зае позиция до тях. Ловният хор на кучетата стана още по-силен и премина в свиреп проточен вой.

Утманбеше зад волана на големия камион „Мерцедес“. Адам седеше до него, а шейх ханът се бе настанил на високата ловна седалка зад тях. От двете си страни имаше телохранители, които да го подкрепят и да не позволят да излети от мястото си, докато камионът подскачаше в тъмното по пресечения терен. Четирима други въоръжени мъже се блъскаха отзад. Утман караше бързо. Отдавна бяха изгубили от поглед глутницата хрътки, но той следваше лая им.

— Тръгнали са към северната уади. Откъде знаят за нея? — извика Адам през рева на двигателя. — Ти ли им каза, Утман?

— Не, но един от хората на Крос познава добре района. Има роднини тук — отвърна Утман.