Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Тарик го наблюдаваше внимателно и Хектор заговори на глас:

— Знам какво искаш да ме попиташ — дали съм казал на Утман, че ще се насочим на север към клисурата. Отговорът е не, не му казах. Макар да знае началната ни точка, той няма представа в каква посока ще продължим. В тъмното няма да му е лесно да ни проследи.

Не искаше дори да споменава кучетата.

— Така че да не губим повече време.

Стана.

— Всички да пият толкова, колкото могат. Ще спрем едва когато чуем звука на хеликоптера.

Докато говореше, беше закопчал три ремъка така, че да направи седалка за Кайла. Изправи момичето на крака.

— „Транспортни и евакуационни услуги Хек“ е на вашите услуги, госпожице Банок.

— Това ли е истинското ви име? Хек?

Гласът й бе слаб и треперлив.

— Абсолютно.

Помогна й да се пъхне в импровизираната седалка и я вдигна така, че тя се намести на бедрата му, а краката й висяха назад.

— Хвани ме през врата и се дръж здраво.

Тя покорно изпълни нареждането и Хектор се затича с нея, като започна с умерена скорост, за да издържи разстоянието. Тарик изпрати двама души напред да намерят най-лекия път, докато другите двама трябваше да заличат следите им в пустинния пясък. След километър и половина на Хектор му се отвори второто дишане и крачките му станаха по-дълги.

— Казахте, че името ви е Хек. Това съкратено от Хектор ли е? Майка ми споменаваше за вас. Вие трябва да сте Хектор Крос.

— Надявам се да е казвала добри неща за мен.

— Не много. Каза, че сте арогантен и надут и че щяла да ви уволни при първа възможност. Но не се безпокойте, ще поговоря с нея.

— Кайла Банок, моята закрилница.

— Можете да ме наричате Кай. Всички приятели ме наричат така.

Хектор се ухили, когато тя стегна хватката си около врата му. Винаги си беше мислил, че когато му дойде времето, ще има син.

„По дяволите, и дъщеря ще ми се отрази чудесно“ — реши той. Продължиха да тичат още четирийсет минути преди да спре и да погледне назад. Беше му се сторило, че чува нещо. Сега беше сигурен. Звукът беше слаб, но не можеше да се сбърка.

— Какво има, Хек? — Кайла отново трепереше и в гласа й се долавяше паника. — Мисля, че чувам кучешки лай.

— О, няма за какво да се безпокоиш. Тук е пълно с бездомни кучета.

Обърна се към Тарик.

— Чуваш ли?

— Да, чувам. Имат кучета и най-малко една кола. Ще ни настигнат преди да се доберем до клисурата.

— Не, няма — отвърна Хектор. — Вече е време наистина да потичаме.

— Какво си казахте? Не разбирам.

Двамата разговаряха на арабски и безпокойството на Кайла растеше.

— Страх ме е, Хек.

Няма от какво да се страхуваш. Ти ще се погрижиш за мен, а аз — за теб. Споразумяхме ли се?

Погледна към полярната звезда, която се виждаше ниско над хоризонта, и се затича. Тичаше с всяка глътка въздух в дробовете си и ударите на сърцето отекваха в ушите му като ритъм на бойни барабани. Когато нозете му започнаха да поддават, захвърли раницата и автомата си и продължи напред. Краката му се успокоиха и Хектор откри резерви от сила, за които не бе подозирал. Пробяга километър и половина, после още толкова. Накрая реши, че е изтощен, че не е в състояние да направи още една крачка. Краката му обаче продължаваха да работят. Тарик и Далия тичаха до него. Далия носеше автомата на Хектор, а Тарик беше взел раницата му.

— Дай аз да нося момичето — помоли го Тарик. Хектор поклати глава. Тарик беше жилав дребен мъж, но нямаше яките бичи мускули за подобен товар. Хектор знаеше, че ако спре да тича дори за секунда, няма да е в състояние да продължи. Измина още километър и половина и накрая разбра, че всичко е свършено, напълно и окончателно свършено.

„Тук ще умра — помисли си той. — А нямам дори автомат. Животът е гаден“.

Спря и свали Кайла на земята. Едва стоеше на крака. Лаят на кучетата се чуваше по-близко, по-силно. Все още имаше пистолет на колана.

„Не мога да им позволя да вземат Кайла. Няма да допусна отново да попадне в лапите им. Накрая ще споделя пистолета с нея, по един куршум за двама ни“. Това бе най-трудното и най-тъжно решение в живота му. То вцепени ума му и когато долови да викат името му, не можеше да разбере какво му казват. Чуваше единствено кучетата. „В пустинята звукът се разпространява надалеч — каза си той. — Не са толкова близо, колкото изглежда“.

— Стигнахме клисурата, Хектор — викаше му Тарик и думите най-сетне проникнаха през изтощението и мъката. — Хайде, Хектор, успя. Ръбът на клисурата е само на двайсет метра пред нас. Хайде, приятелю!