Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Какво друго можем да направим?

— Трябва да протакаме, докато Утман и Тарик се върнат. Кажи им, че събираш парите, но това ще отнеме време. Кажи им каквото и да било. Отговори на лъжите им с лъжи.

— А после?

— Не зная — призна той. — На този етап има само едно, което знам със сигурност.

Хейзъл се обърна към него за първи път от пускането на видеото. Сякаш го виждаше за първи път. Лицето му беше като изваяно от блед непреклонен мрамор. На него нямаше нито следа от човешка емоция, ако не се брои омразата. В очите му горяха зелени пламъци. Чертите му бяха като маска на Немезида.

— Какво знаеш със сигурност?

— Че ще измъкна това дете оттам и ще убия всеки, който се опита да ме спре.

Хейзъл усети как в гърдите й се надига странно чувство, подобно на прииждащ поток през пролетта. Това беше мъж, първият истински мъж, когото срещаше, откакто Хенри Банок си бе отишъл от този свят. „Точно него чаках. Искам го — помисли си тя. — Нуждая се от него. Господи, само колко се нуждая от него“.

— Най-накраяполучихме искане за откуп — каза Хектор на хората си, събрани в ситуационната стая. Те следяха внимателно лицето му.

— Колко? — тихо попита Пади О’Куин.

— Няма значение колко — отвърна Хектор. — Не можем да го платим. Няма да го платим.

Пади кимна.

— Трябва да си адски луд, за да се вържеш. Но какво смяташ да правиш?

— Горещо изваждане — каза Хектор. — Ще измъкнем момичето.

— Знаеш ли къде я държат?

Всички се наведоха нетърпеливо напред като хрътки, надушващи следа.

— Не!

Те се облегнаха назад, без да си правят труда да скрият разочарованието си. Пади заговори от името на всички:

— В такъв случай изглежда, че имаме малък проблем.

— Тарик и Утман скоро ще се върнат. Те ще знаят къде я държат.

— Сигурен ли си? — попита Пади.

— Досега да се е случвало да се провалят?

Всички се умълчаха за известно време.

— Винаги има първи път — отбеляза накрая Пади.

— Виж какво, черногледецо, залагам десет срещу едно, ако сложиш на масата сто лири. Залагай или си затваряй устата.

— Откъде да извадя такива пари, като се има предвид колко ми плащаш?

— Така! Когато Тарик и Утман се върнат, трябва да сме готови да тръгнем незабавно. Където и да отиваме, има само един начин да влезем. Скачаме нощем от голяма височина.

Около масата закимаха одобрително.

— Няма да сме много, група от десет човека. Всички които говорят арабски и могат да минат за местни.

— Вместо да скачаме, защо не използваме хеликоптера на компанията? — попита Хейзъл.

— Ще ни чуят, че приближаваме. Пък и нощно кацане, дори с хеликоптер? Не, благодаря — грубо я сряза Хектор, но тя не се наежи.

— Добре, можете да използвате моя самолет.

— Никога досега не съм скачал от „Гълфстрийм“.

Хектор огледа присъстващите.

— Някой да го е правил?

Всички поклатиха глави и Хектор отново погледна към Хейзъл.

— Не мисля, че идеята е добра. Има проблем с херметизирания корпус, а и люкът е отпред. Крилото може да ти отреже главата при скока. А и скоростта на самолета… Не, мисля, че ще се наложи да предпочетем нещо не така екзотично.

— Какво ще кажеш за Бърни Восло? — предложи Пади.

— Точно това си мислех — кимна Хектор и се обърна към Хейзъл. — Бърни е бивш пилот от Южноафриканските военновъздушни сили. Той и жена му карат един очукан „Херкулес“ С-130 и мъкнат товари из Африка и Близкия изток. Не са много придирчиви към товара и си държат езика зад зъбите. Използвал съм ги неведнъж в миналото. Самолетът им е с частично херметизиран корпус и може да се издигне на шест хиляди и четиристотин метра, ако го сриташ по-енергично. На такава височина за слушател на земята ще вдига толкова шум, колкото пикаеща върху кадифе котка.

Хейзъл не беше чувала този израз и с мъка успя да се овладее и да потисне усмивката си, но очите й проблеснаха като сини фенерчета. Адски прекрасни очи, помисли си Хектор. И разсейващи. Извърна се от нея и погледна хората си.

— Ние обаче няма да скачаме толкова отвисоко, така че Бърни ще намали максимално оборотите и ще се спуснем на три хиляди метра. На тази височина ще можем да разхерметизираме кабината и да се изнесем. Както винаги, по време на спускането ще поддържаме контакт, така че да се приземим във формация и да бъдем в пълна готовност да се справим с евентуалните посрещачи.

— А после какво правим? — попита Дейв Имбис.

— Нe се безпокой за това, синко. Ти няма да си там с розовото си личице — каза му Хектор и продължи: — Това е лесната част. Трудната ще бъде връщането. Както обикновено, има три възможни начина — по земя, по море и по въздух. Първокласният ни билет е хеликоптерът на компанията.