Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Пясъкът затрудняваше бягането. Когато минаха през портала на оградения с бодлива тел периметър на терминала, Хектор беше на няколко крачки зад Хейзъл. Тя тичаше сигурно и гладко, но гърбът на ризата й беше потъмнял от пот. Хектор се ухили.

„Съмнявам се, че мадам ще има проблеми със съня довечера“ — помисли си той.

Утманчу експлозията и видя стълба черен пушек да се издига над покривите на сградите пред него. Веднага разбра, че е кола бомба, и бързо се затича към къщата на брат си, която се намираше недалеч от експлозията. Спря на ъгъла и погледна тясната виеща се уличка. Дори за закоравял ветеран като него касапницата беше ужасна. Някакъв мъж тичаше насреща му, притиснал към гърдите си окървавеното тяло на дете. Празните му очи дори не се фокусираха върху Утман, докато минаваше покрай него. Фасадите на три сгради бяха изчезнали. Стаите им зееха като на куклени къщи. Мебели и лични вещи стърчаха навън или се търкаляха по улицата. Насред нея се виждаха почернелите изкорубени останки на колата, докарала взрива.

— Не си никакъв мъченик! — извика Утман към димящата развалина и изпарените останки на шофьора, докато тичаше покрай тях. — Ти си един шиитски убиец!

После видя, че къщата на брат му Али е по-надолу по улицата и че е непокътната. Жената на Али го посрещна на вратата. Плачеше, и държеше на ръце две от децата.

— Къде е Али? — извика й той.

— Отиде на работа в хотела — изхлипа тя.

— Всички деца ли са при теб?

Тя кимна през сълзи.

— Слава на Аллах! — извика Утман и я въведе обратно в къщата.

Собствената му жена и трите му деца не бяха късметлии като семейството на брат му. Преди три години Лейла беше на пазара с момчетата, когато една бомба се взриви на трийсет крачки от тях. Сега Утман взе малкото момче от ръцете на снаха си и го залюля, докато не престана да плаче. Спомни си усещането от топлото телце на сина си и очите му се напълниха със сълзи. Извърна се, за да ги скрие.

Брат му Али се върна от работа един час по-късно. Заради бомбения атентат директорът на хотела му беше разрешил да си тръгне по-рано. Облекчението му, когато видя семейството си невредимо, бе сърцераздирателно. Едва на следващия ден Утман успя да проведе сериозен разговор с него. Като начало спомена за отвличането на американската яхта и на младата наследница на богатството на „Банок Ойл“.

— Това е най-вълнуващата новина, която сме чували от години — незабавно отвърна Али. — Целият ислямски свят е развълнуван, откакто другарите направиха изявление по „Ал Джазира“. Представи си само какво внимателно планиране и дисциплина са били необходими за успеха на такава блестяща операция. Това е една от най-големите ни победи след атаките в Ню Йорк. Американците не са на себе си. Престижът им понесе още един смъртен удар.

Али ликуваше. В ежедневието си беше етажен управител на хотела на летището, но в действителност бе координатор на „Сунитските бойци“, които водеха джихад срещу Великия сатана. И на двамата братя им беше ясно, че Али е бил основната мишена на шиитската бомба, причинила такова унищожение на улицата, на която се намираше къщата.

— Сигурен съм, че водачите ни ще поискат огромен откуп за заловената американска принцеса — сериозно рече Али. — Достатъчен за финансирането на джихада срещу Америка за следващите десет години, ако не и повече.

— И коя от нашите групи е отговорна за това постижение? — попита Утман. — Никога не бях чувал за тези „Цветя на исляма“, докато не научих името им от телевизията.

— Братко, знаеш, че не бива да ме питаш подобни неща. Макар да си доказал стотици пъти верността си, никога не бих могъл да ти отговоря, дори да знаех отговора, а аз не го знам.

Али се поколеба, след което продължи:

— Но мога да ти кажа, че скоро може да се окажеш един от онези, които трябва да научат.

— Заради връзката ми с „Банок Ойл“ ли? — усмихна се Утман, но Али махна с ръка.

— Достатъчно, не мога да кажа нищо повече.

— Тогава утре тръгвам, ще се върна в Абу Зара…

— Не! — прекъсна го Али. — Ръката на Аллах те е довела днес тук. Остани при мен поне за месец. Иншаллах! Тогава може и да имам какво да ти кажа.

Утман кимна.

— Машаллах! Ще остана, братко.

— Добре си ми дошъл, братко.

В дворецана хълма над Оазиса на чудото група мъже пиеха кафе от малки сребърни чашки и разговаряха тихо и сериозно. Бяха се настанили в кръг около маса, инкрустирана със слонова кост и седеф. Единственото нещо на масата беше сребърният кафеник. В стаята нямаше никакви пособия за писане. Нищо не се записваше. Всички решения се обявяваха лично от шейх хан Типоо Тип и се запомняха от слушателите.