Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Но вече близо цял месец нямаме никаква вест, Крос! — казваше тези думи поне веднъж дневно.

— Те са безкрайно умели в играта на котка и мишка. Упражнявали са се години наред — отвърна той. — Няма защо да бързаме. Трябва да ги изчакаме. Но не забравяйте, че Кайла е още жива. Дръжте тази мисъл близо до сърцето си.

— Ами Тарик и Утман? Досега със сигурност би трябвало да са открили нещо.

— Това е смъртоносно бавна игра — натърти той. — Ако Тарик и Утман направят и най-малката грешка, краят им е неизбежен. Те са в много дълбоко прикритие, живеят, ядат и спят със Звяра. Не можем да ги караме да бързат. Всъщност не мога дори да се свържа с тях. Да се опитам да го направя е все едно лично да им пръсна черепите.

— Просто ми се иска да можехме да сторим нещо — жално занарежда тя.

— Има нещо, което можете да направите, госпожо Банок.

— Какво е то, Крос? — нетърпеливо попита тя. — Ще направя всичко, което предложите.

— В такъв случай ви предлагам да престанете да пращате съобщения на Звяра по мобилния телефон на Кайла.

— Как…?

Гласът й замря, после тя поклати глава и се предаде.

— Само повтарям съобщението, което ми казахте да изпратя първия път. Че чакаме.

Тя отново млъкна.

— Откъде знам какво правите ли? — завърши въпроса й той. — Понякога не си толкова умна, за колкото се смяташ, Хейзъл Банок.

— А пък ти, Хектор Крос, се смяташ за най-умния пич в целия шибан свят — озъби му се тя.

— Хубаво е от време на време да изпуснеш парата, нали, Хейзъл?

— Да не си посмял да ме наричаш Хейзъл, проклет арогантен кучи син!

— Добре, госпожо Банок! Езикът ви става все по-добър. Може би скоро ще започнете да отговаряте на високия ми стандарт.

— Мразя те, Хектор Крос! Наистина те мразя.

— Не, не ме мразиш. Твърде си проницателна за подобно нещо. Запази омразата си за момент, когато ще ти бъде най-много от полза.

Той се разсмя — приятен и заразителен смях, мек и изпълнен с разбиране. Тя също се разсмя въпреки волята си, но в нейния смях се долавяше истерична нотка.

— Непоправим си — каза тя, без да престава да се смее.

— След като вече ме разбирате, можете да ме наричате Хектор или дори Хек, ако решите.

— Благодаря — опита се тя да овладее смеха си. — Но не това е проклетото ми решение, Крос.

— Каквоще ги принуди да дойдат и да опитат да освободят момичето?

Шейх ханът се взираше във внука си и чакаше отговора му.

Адам обмисли внимателно думите си.

— Първо трябва да научат къде я държим.

Дядо му кимна.

— След това ще се обърнат за помощ към приятелите си във Вашингтон. Знаем, че майката е приятелка на американския президент. Той ще прати кръстоносните си пълчища да ни пометат.

Шейх ханът прокара пръсти през брадата си, гледаше внука си в очите и чакаше момента, в който момчето ще види пътя така ясно, както го виждаше самият той.

— На американците ще им трябват много седмици или дори месеци, за да подготвят удар срещу нас. Ние можем да се изнесем за часове от това място и да изчезнем в пустинята. Хектор Крос, убиецът на синовете ми, ще е наясно с това. Дали той и майката на момичето ще бъдат склонни да чакат американската армия да се размърда?

— Да! — уверено отвърна Адам. — Освен ако…

Шейх ханът видя как внукът му изведнъж схваща и сърцето му се изпълни с гордост.

— Да, Адам? — подкани го той.

— Освен ако не ги убедим, че момичето го грози смърт или нещо по-лошо и от самата смърт — каза младият мъж;. Дядо му се усмихна и очите му почти изчезнаха между дълбоките бръчки на кожата му. — Тогава ще дойдат за нас. Ще дойдат без никакво колебание или страх.

— Къде ще го направим? — насмешливо попита шейх ханът. Адам отговори веднага.

— Не в някоя каменна килия на крепостта. Трябва да е на място, където красотата на пейзажа да контрастира с ужаса на постъпката.

Замисли се за момент.

— При езерото с водните лилии, в Оазиса на чудото!

— И първо ще им покажем опасността, а после ще им позволим да научат къде сме? Или ще им издадем първо мястото, след което ще ги оставим да видят делото? — престори се шейх ханът, че се чуди как да постъпи, но Адам отново заговори:

— Първо трябва да видят, че момичето страда, така че когато най-сетне научат мястото, да се втурнат към него без никакво колебание и без време да размислят.

— Гордея се с теб — рече шейх ханът. — От теб ще стане велик командир и безмилостен воин на Аллах.

Адам прие с поклон похвалата и направи знак на един от доверените стражи, който стоеше край вратата със скръстени ръце. Мъжът бързо се приближи и се отпусна на едно коляно, за да получи заповедта.