Уилбур Смит - Порочен кръг

Последните двеста метра изминаха устремени към редута, където сдвоените цеви на тежката картечница ги следяха като окото на палач. Бърни прецени оставащото разстояние с увереността на експерт.

За секунда Хектор помисли, че приятелят му е сгрешил в преценката си и че ще се забият в стената от чували със скорост от сто километра в час. Дори се напрегна и впи пръсти в дръжките на седалките.

В последния възможен миг Бърни включи на максимална мощност двигателите дясно на борд, докато Нела подаде максимална обратна тяга на двигателите ляво на борд. Едновременно с това и двамата стъпиха с всички сили на педала на спирачките за левите колела. Кондорът се завъртя със сила на сто и осемдесет градуса и закова на място, като реактивните сопла на четирите двигателя се оказаха насочени точно срещу картечното гнездо от разстояние само сто метра.

За десет секунди Бърни и Нела оставиха двигателите на максимална тяга, като едновременно с това блокираха постъпателното движение на машината чрез спирачките. Целият фюзелаж на самолета се тресеше като попаднало в капан диво животно, протестирайки срещу грубото отношение. Скоростта на газовете зад соплата превишаваше с много тази на всяко торнадо и те се носеха назад със скоростта на звука. Струята издуха първата редица чували от горната част на стената пред редута. Газовете подхванаха пясъка и чакъла от повърхността на пистата и ги изстреляха като малки куршуми в лицата на картечарите, надничащи през амбразурите в преградата. Това моментално ги ослепи и изстърга като с шкурка клепачите им, изпържи очните им ябълки и свали кожата от лицата им. После вдигна и запрати тежките оръжия право върху тях, убивайки и обезобразявайки всичко по пътя си. Накрая безжизнените им тела бяха вдигнати с лекота и стоварени в задната стена на редута.

— Изключи двигателите! — нареди Хектор на Бърни, надвиквайки рева на моторите, и плесна плещите на пилотите, за да не остане съмнение в заповедта му. Грохотът стихна до нежен шепот и кондорът спря да се дърпа като мустанг.

— Спусни задната рампа! — Гласът на Хектор прозвуча неестествено силно в непривичната тишина. — Червен екип, действайте! Давай! Давай! Давай! — Заповедта беше излишна, но възбудата му бе толкова силна, че за момент той не можеше да мисли логично.

Между търбуха на кондора и терена имаше просвет от най-много метър и двайсет, така че капакът на задната рампа падна почти моментално. Дейв Имбис поведе дванайсетте си бойци по пистата в посока на редута. Момчетата ловко се прехвърлиха през горния ръб на стената и нахлуха в помещението на редута със скоростта и настървеността на гладни маймуни, нападнали бананово дърво. Заповедта на Хектор бе никакви пленници и никакви живи врагове зад тила, но… всичко да стане тихо. Съпротивата, срещу която се изправиха, беше минимална.

Картечарите и помощниците им бяха ослепени и извън строя. Повечето от тях изобщо не помръдваха, разхвърляни като парцалени кукли из вътрешността на укреплението. Няколко се търкаляха по пясъчния под, виеха в агония и държаха в ръце напълно обезобразените си лица. Достатъчен бе по един карате удар с ръба на дланта, за да замлъкнат завинаги. Командирът на картечния взвод бе единственият останал на крака. Той побягна иззад натрупаните алуминиеви сандъци, в заслона на които бе намерил убежище от разразилата се в редута убийствена вихрушка. Стигна до тесния изход в задната стена на редута. Тогава Дейв Имбис вдигна тежкия си нож с дясната си ръка. Изнесе я над рамото си и вложи силата на цялото си тяло в замаха. Двайсетсантиметровото острие се завъртя един и половина пъти във въздуха, преди да порази бягащия между плещите. Мъжът загуби устрема си и се заби в стената от чували. Свлече се бавно, като се опитваше да достигне дръжката на ножа с двете си ръце. Изкашля се, от устата му шурна струя кръв и обля чувала пред лицето му. Ръцете му увиснаха безпомощно, той се свлече на колене и се подпря с чело в пода, сякаш застинал в молитва.

Дейв Имбис пристъпи зад него, стъпи с ботуша си върху тила му, за да го задържи неподвижен, издърпа окървавения си нож от тялото и го избърса в ръкава на ризата на мъртвеца. Едновременно с това каза в гласово активирания микрофон на бъркина:

— Тук е червеният командир. Мишената е ликвидирана.

Всичко приключи за по-малко от две минути след слизането им от кондора. Пистата бе дълга три километра. От това разстояние нито Джони Конго, нито Карл Банок в далечния й край можеха да видят каквото и да е било през гъстия прашен облак, който продължаваше да се стеле ниско над повърхността, а още по-малко да чуят нещо повече от краткотрайния грохот на самолетните двигатели, включени за секунди на пълна мощност.