Уилбур Смит - Порочен кръг

— Успешен лов. Хектор — пожела му Нела.

Той се обърна и напусна кабината. Спря само за миг в бордовата кухня, за да прегърне Джо Стенли и да я целуне по устните. После й прошепна:

— Обожавам те, но те моля поне веднъж да направиш каквото искам от теб. Стой тук и не тръгвай след мен. Отвън е много опасно, а ти си ми нужна за следващите петдесетина години…

Остави я и изтича през вече пустия пътнически салон. Хората му бяха заели места до задната рампа. Последва ги през отворения херметичен люк в необятното товарно помещение. Черният екип на Пади се бе подредил отдясно на борд, а белият екип на Пол — отляво.

Докато минаваше покрай строените бойци към най-задната част на отделението, Хектор провери за последен път екипировката си.

Беше облякъл маскировъчна бронежилетка от кевлар и носеше каска от същия материал. И двете бяха устойчиви на многократни попадения от стандартното натовско леко стрелково оръжие. В прикачените с велкро джобове към куртката си носеше две зашеметяващи гранати М84 „Флашбенг“ и двайсет резервни пълнителя всеки с по четиридесет на брой 9-милиметрови патрона за картечния си пистолет. Отпред на куртката си имаше малък таен джоб, който все пак бе достатъчно голям, за да побере една от бързодействащите спринцовки „Хипнос“, взета от арсенала за мръсни номера на Дейв Имбис.

Носеше картечен пистолет „Брюгер & Томет МР-9“ като основно оръжие. Харесваше го заради малкия му размер, лекото тегло, бързото боравене с него и отличната му точност. Само с едно леко движение на палеца можеше да смени режима на стрелба от единична на автоматична с деветстотин куршума в минута. Цевта бе относително къса, но оптичният мерник му позволяваше да се увери, че ще улучи мишена с размера на кокоше яйце от разстояние петдесет метра, като стреля без опора.

Хектор стигна товарната рампа, където Пади и Настя чакаха начело на черния екип, и им каза тихо:

— Бърни ще ни спре зад склада откъм далечната част на летището, така че първоначално ще бъдем скрити от Джони Конго и бандитите му. Слизаме и веднага се разделяме. Аз повеждам моите надясно и заобикаляме укрепения с чували редут. Вие тръгвате с вашите хора наляво по дългия път зад склада, за да ги изненадате в тил. Ще ангажирам вниманието им, докато не ги ударите отзад. Заедно трябва да не им позволим да се изтеглят нагоре по хълма. През всичкото време не забравяйте, че сме тук само и само да ликвидираме Джони и Карл, а не да се бием с всички до последния човек. Доберем ли се до тези двамата, изнасяме се незабавно. Ако бъдем принудени да ги преследваме в лабиринта на замъка, ще дадем жертви.

— Боже опази… — изсумтя Пади.

— Ние слизаме първи. Вие слизате веднага след последния мой човек. — Хектор се усмихна на Пади, който му се усмихна в отговор. Кръвта и на двамата кипеше от възбудата на смъртната опасност. Точно заради нея продължаваха да копнеят за тези моменти.

Хектор се извърна и отиде при Пол Стоу начело на белия екип от другата страна на товарния отсек. Кондорът спря с разклащане, толкова рязко, че хората едва не изпопадаха. Задната рампа започна да се спуска, но това ставаше толкова мъчително бавно, че на Хектор му идеше да загризе ноктите си от нетърпение.

— След мен! — нареди той и изтича по все още движещата се рампа, като скочи с главата напред в разширяващия се процеп. Отвън до земята имаше около два и половина метра. Още докато падаше, той превъртя тяло така, че да се приземи на крака като котка. Пое силата на удара, пружинирайки, и се метна към ъгъла на склада. Чу зад гърба си приземяването на хората му, но не посмя да хвърли поглед назад.

Стигна до ъгъла на сградата и залепи гръб в стената. Дишаше леко, но усещаше сърцето си да бие в гърдите като добре настроен състезателен мотор. Хвърли поглед зад ръба на стената.

Много малко се бе променило за минутите, изминали откакто бе видял за последен път разположението: Джони продължаваше да стои на покрива на роувъра си, сложил ръце на хълбоци. Около колата се бе събрала разнородна тълпа от въоръжени мъже и невръстни момичета. Повечето от тях озадачено гледаха към мястото, където кондорът бе изчезнал зад сградата. Някои тайландки продължаваха да танцуват и да пляскат с ръце, но едно от полуголите момичета се бе облегнало на роувъра и обилно повръщаше алкохола, с който бе напоено.

Картечарите в редута бяха зарязали оръжията си и се бяха качили на защитната стена, за да погледнат над чувалите къде е изчезнал самолетът. Онова обаче, което привлече веднага вниманието на Хектор, бе странно облечената фигура на Карл, който продължаваше да балансира върху стената. Бе спрял да танцува, но за разлика от всички останали бе обърнал гръб на Хектор и викаше на Джони Конго: