Майкл Крайтон - Дрога

Джанис остана сред всичко това, намръщена и видимо разтревожена. Едно от ченгетата отиде при нея и започна да я разпитва.

Тя отговаряше на въпросите му и клатеше глава.

„Кучка“, помисли си Кларк и се върна при колата си. Качи се и подкара. Нощният въздух като че ли избистряше ума му и той все по-ясно си спомняше какво се бе случило с него. Помнеше стола, стаята, звуците и мъглата, токовите удари. Помнеше ги бегло, като в сън.

Но те обясняваха много неща — дори и като сън.

От друга страна, Джанис. Не можеше да разбере поведението й. Защо бе повикала ченгетата? Нямаше съмнение, че са ченгета. Че са съвсем истински. Истински, живи, почтени ченгета.

И дойдоха доста бързо.

Значи…

Значи го търсеха. За какво?

След около два километра стигна до една бензиностанция, слезе и се обади по телефона, този път на доктор Андрюс. Обади се женски глас. Той попита за доктора.

— Доктор Андрюс.

— Доктор Андрюс, аз съм Роджър Кларк.

— Роджър?

— Да, сър.

— Роджър, къде си?

Гласът на доктор Андрюс звучеше съчувствено и угрижено. Обаче… грешка — той никога не се обръщаше към никого само на малко име. Освен към пациентите. Кларк потрепери.

— Роджър? Къде си?

— В… центъра.

— Къде по-точно?

— До една бензиностанция.

— Слушай, Роджър. Стой там. Не мърдай никъде и не се вълнувай. Всичко ще е наред. Дай ми адреса на бензиностанцията.

— Защо? — попита Кларк.

— Виж, Роджър — отвърна Андрюс и се засмя. — Сега не е време да създаваш проблеми. Искаме само да ти помогнем. Кажи ми къде…

Кларк затвори.

Значи и Андрюс беше с тях. Какво ставаше? Сигурно беше ужасно, каквото и да беше, след като целият град го преследваше.

Определено нямаше как да се обърне към полицията. Не и сега. Не и преди да разбере какво става. Тогава на кого да се обади?

Почука на вратата на голямата измазана с розова мазилка къща. Появи се прислужничка и колебливо открехна вратата.

— Да?

— Търся доктор Шайн.

— Докторът не приема.

— Мен ще ме приеме. Кажи му, че съм Роджър Кларк. И му кажи да побърза — ако не дойде до една минута, ще си тръгна. Ясно ли е?

— Да.

Вратата се затръшна в лицето му. Кларк отстъпи назад, в тревата, за да може да погледне нагоре, към втория етаж. Видя светлина, може би беше спалнята.

Зачака на тревата, в тъмната сянка под едно голямо дърво. След малко вратата се отвори и по моравата се разля жълта светлина. На прага се очерта силует.

— Роджър?

Кларк позна гласа и отвърна:

— Тук съм.

— О! — Шайн като че ли беше изненадан.

Роджър тръгна напред по тревата, Шайн също.

— Къде си? Ела насам.

Кларк излезе от сянката на дървото.

— Искам да поговоря с теб…

— Боже, ти наистина си Роджър Кларк.

И Шайн стреля. Някъде около кръста му проблесна пламъче. Кларк се хвърли на земята и се претърколи. Последва още един изстрел, и още един. Кларк продължи да се търкаля по мократа трева към колата. -

— Откажи се, Кларк! Свърши се. Достатъчно глупости направи.

Отекна още един изстрел. Кларк обаче вече се бе отдалечил. Стана и хукна към колата, скочи зад волана. Куршум счупи задното стъкло. Кларк запали двигателя и подкара.

През задното стъкло видя Шайн — стоеше и гледаше след колата. После хукна вътре.

„Къде да отида сега?“

Чука поне пет минути, преди Джери Барнс да му отвори.

— Боже! Роджър!

Кларк го бутна настрани, влезе, затвори вратата и я заключи. Джери отстъпи назад.

— Почакай малко, Роджър. Успокой се.

— Спокоен съм.

— Не се ядосвай. Знам, че си преживял много и…

Джери пристъпваше към телефона.

— Недей, Джери. Не го докосвай!

Джери моментално спря и вдигна ръце.

— Окей, окей! Само се успокой, Родж, само се успокой!

Кларк седна. Изведнъж се почувства страшно уморен.

— Джери — каза, — какво се е случило?

— Нищо не се е случило, Родж. Всичко е наред. Всичко е просто…

— Не всичко е наред. Целият шибан град е по петите ми. Ченгетата ме търсят. Току-що стреляха по мен. Едно мило момиче ме издаде. Има нещо, което изобщо не е наред.

— Родж, безпокоят се, това е. Безпокоят се за теб.

— Имаш ли мартини? — попита Кларк.

— Разбира се. Винаги, но…

— Направи две — каза Кларк. — Големи.

Джери се поколеба, после отиде в кухнята. Беше ясно, че се опитва да успокои Кларк и че поради някаква причина се страхува от него.

— Джери — каза Кларк, — знаеш ли каква е причината за всичко това?

— Да, разбира се, Родж — отговори Джери. — Всички знаят.