Майкл Крайтон - Дрога

След като се облече, огледа стаята и видя на бюрото голямо преспапие. Беше от плътна пластмаса, с тежък камък отгоре.

Взе го и тръгна надолу с него. Докато вървеше по коридорите, беше ядосан, ама много. Нямаше търпение да срещне проклетия пазач.

Стигна на приземния етаж и го видя. Беше Сам, нощната смяна. Роджър го бе срещал и преди, вечер.

— Добър вечер, доктор Кларк — поздрави го Сам. — Пак ли до късно с експериментите?

— Да — отговори Роджър. — Така изглежда.

Остави пазача да мине покрай него, после се обърна и замахна с преспапието. Когато тежката пластмаса се стовари върху черепа на Сам, изпита мигновен ужас. Нощният пазач падна и от главата му потече кръв. Много.

Гневът постепенно стихна.

„Столът“, помисли си и спомените се върнаха.

Не всичките, но някаква част.

Достатъчно.

Откачи ключовете от колана на Сам и изключи алармената система. След това отвори входната врата и излезе в нощта. На паркинга имаше две коли — черна лимузина и кафяв седан, вероятно колата на Сам. Огледа ключовете и намери ключа за колата. Отвори я, запали и потегли по алеята.

Едва когато излезе на шосето осъзна, че няма представа къде отива.

Беше му трудно да мисли ясно. През ума му преминаваха картини, объркани, противоречиви.

— Направили са ми нещо — каза на глас. — Направили са нещо с главата ми.

Точно така.

Бяха направили нещо. А сега къде?

Смътно си спомни късчета от разговор.

„… навън си никой…“

„… няма къде да отидеш…“

„… приятелите ти вече не са ти приятели…“

Наистина ли?

Чудеше се.

Тогава, понеже не знаеше какво друго да направи, подкара към стария си апартамент.

Беше глупаво от негова страна. Трябваше да си даде сметка, че го наблюдават. Когато спря на отсрещния тротоар, пред входа, видя мъжа в колата и другия, облегнал се на уличния стълб на ъгъла на улицата.

Вече би трябвало да са разбрали, че е избягал. Вероятно го търсеха. Къде би отишъл?

В полицията.

Някак обаче все още не беше готов да отиде в полицията. Не още.

Искаше да поговори с някой друг, да разкаже историята, да види как ще се приеме.

Шарън?

Не. Щеше да го издаде.

Хари, стажантът?

Не. Вероятно беше объркан и стъписан. Не би му помогнал.

Доктор Шайн?

Може би. Добра възможност. Или доктор Андрюс, шефът по медицинските дейности в болницата. Обаче някак…

Джанис Конър.

Разбира се! Щракна с пръсти. Джанис би го изслушала.

Подмина апартамента си и продължи към близката търговска улица. Паркира пред денонощна автозакусвалня. Беше пълно с хлапета, които се смееха и се целуваха в открити автомобили под светлината на лампите. Намери телефонен автомат до тоалетните, пусна монета и набра.

Отговори женски глас:

— Ало?

— Търся Джанис Конър.

— Аз съм.

— Джанис, обажда се Роджър Кларк.

Последва миг тишина. После гласът попита:

— Кой?

— Роджър Кларк. Помниш ме, нали? Аз съм докторът, който…

— Да, да. Помня. Къде се губиш?

— Няма да повярваш — отговори Кларк. — Затвориха ме на едно място и…

— Къде си сега, Роджър? — попита тя.

— В една автозакусвалня на главната улица, казва се „Супер Бургер“.

Нова пауза. После:

— Какво искаш да направя?

— Искам да поговорим. Мислех, че ако дойда при теб, у вас, ще можем да…

— Не, не. По-добре да се срещнем другаде. Аз ще дойда. „Супер Бургер“?

— Да.

— До петнайсет минути съм там — каза Джанис и затвори.

Кларк изпита огромно облекчение.

Поръча си хамбургер и седна да чака, но докато чакаше, започна да се чувства странно. Не искаше да подозира никого, обаче…

Почти с чувство за вина изкара колата от паркинга на заведението и я паркира на пресечка оттам, в началото на улицата, която водеше надолу към центъра на града. Върна се пеша и застана на ъгъла, на отсрещната страна на улицата, срещу „Супер Бургер“.

Нощта беше хладна, но не студена, смехът на хлапетата беше весел и успокояващ. Когато видя Джанис да пристига с италианската си спортна кола, изпита облекчение. Беше сама. Всичко беше наред. Тя слезе от колата и застана неуверено, заозърта се.

Кларк тръгна през улицата към нея.

И тогава чу сирените. Замръзна, обърна се и се върна на бордюра.

— Три полицейски коли се събраха пред „Супер Бургер“.

Спряха — със запалени светлини и пуснати сирени. Изскочиха шест ченгета, с извадени пистолети.

Хлапетата се разпищяха. Настъпи хаос. Чуха се викове: „Хайка! Хайка!“