Майкл Крайтон - Дрога

— Страхотно.

— Междувременно — продължи Джордж — някои учени от Ан Арбър експериментират с лишаване на човешки същества от сетивни стимули. Слагаш човек в стая с картонени тръби на ръцете — за да не може да докосва — и с превръзка на очите — за да не може да вижда — и с тапи на ушите — за да не може да чува. И го оставяш така известно време. След няколко часа обектите започват да се държат странно. Обаче експериментите не водят до категорични заключения. Все пак се говори за засилена податливост и склонност към подчинение. Нашите експерименти тук общо взето потвърждават тези находки. Факторът образование оказва сериозно въздействие и никой не е наясно как да се справи с това. Също така остава въпросът за продължителността на ефекта. При субстанциите знаем, че внушаемостта е строго ограничена. Действието на веществото отслабва и се връщаш към нормалното. Обаче принципът К…

— Ясно — каза Кларк. — Нищо чудно, че проявявате интерес.

— Като научно откритие той предлага възможности — каза Вашингтон. — Но сега разполагаме с теб. Идеален обект. Ти си образован, информиран, осъзнаваш какво се случва. Знаеш точно какво ще направим с теб.

— Ще ме превърнете в кутре К.

— Ха-ха — каза Вашингтон и даде знак на един от техниците.

Вратата се отвори. Зад нея се виждаше малка стая, жълтеникава, с някак особени стени.

Столът потегли напред по релсите.

— Приятно прекарване — каза Вашингтон.

Столът мина през вратата и влезе в стаята. Вратата се затвори. Затвори се с мек плътен звук.

Много странен звук.

И изведнъж Кларк разбра. Погледна надолу — столът все още беше на релсите, но висеше в средата на стаята, на равни разстояния от стените, тавана и пода. И всички стени бяха еднакви, със странни заглушители и издатини.

Звукоизолирана стая.

— Хей! — извика той. Гласът му прозвуча странен, приглушен и непознат. — Намирам се в звукоизолирана стая — каза, но не се чу нищо повече от шепот. Мек притъпен шепот.

Отпусна се и зачака. Не се случи нищо. Остана на стола, както му се стори, ужасно дълго. Нямаше как да е сигурен точно колко. Може би пет минути, може би половин час.

След това в стаята с меко свистене започна да влиза бял дим. Беше странен дим — непрозрачен, но без никаква миризма. Кларк помисли, че ще се разкашля, но не се случи нищо такова.

Скоро димът стана толкова гъст, че той вече не виждаше стените. Все едно се носеше в средата на облак.

Остана така дълго. После започна звукът. Беше особен, като шум от ненастроено радио, влудяващ.

Бял звук.

Така го наричаха — смесица от звукови честоти, точно както белият цвят е смесица от светлинни вълни с различни цветове. Беше постоянен, монотонен, равен.

Бял звук. А може би бял шум?

Проговори. Не чуваше нищо освен звука, който поглъщаше говора му, задушаваше го — като одеяло, но от звук.

Много елегантно, помисли си. Бяла светлина, бял шум, летеж в мъглив облак. Няма горе, няма долу, няма какво да слушаш, да миришеш или да докосваш.

Но все пак имаше какво да докосва — прокара пръсти по дървените подлакътници на стола. Напрегна ръце и изпъна каишите, които го държаха — до болка. Застави се да се съсредоточи върху усещанията в ръцете си.

Продължи така дълго. След това обаче изведнъж установи, че ръцете и краката му са свободни — някой беше махнал каишите.

Вероятно беше задрямал.

Но не помнеше нищо.

Помисли да стане от стола, да се раздвижи, но се страхуваше да се движи в бялата мъгла и белия шум, които бяха еднакви във всички посоки. Загуби ориентация. Каза си, че се намира в малка стая, че зад вратата има лаборатория, че хора следят какво прави, че има врата и тя е точно пред него.

Пред него?

Не, зад него.

Отзад, но къде? Ами ако го бяха обърнали, когато бяха свалили каишите? Ако бяха променили положението му?

Въздъхна. Може би бяха, може би не. Във всеки случай проблемите бяха сериозни. Твърде големи, за да се занимава с тях. Затвори очи и опита да се отпусне. Нямаше смисъл да ги държи отворени — нямаше какво да гледа.

Опита да се отпусне.

Първият електрически ток премина по гръбнака му, събуди го моментално, накара го да се стегне. Премигна. Мъглата още беше тук, също и шумът.

Какво правеха?

Последваха още токови удари, и още. Седеше отпуснат на стола, не разбираше. Лишаването на възприятия означава липса на усещания. Токовите удари бяха стимул.

Защо? За какво?

Затвори очи. Чувстваше се ужасно уморен. Прокара пръсти през косата си и докосна…