Фредерик Форсайт - Кобрата

Корабът се готвеше отново да се скрие за предпоследния ден на пътуването си. Когато капитанът забеляза опасността, вече бе твърде късно да се разпъне покривалото или да го навият в опит нещата да изглеждат нормални.

Високо в небето „Сам“ включи заглушаващото си устройство и „бродягата“ бе обгърнат от конус на пълна „електронна тишина“. В първия момент капитанът дори не се опита да излъчи съобщение, защото просто не повярва на очите си. Срещу него в бръснещ полет над спокойното море летеше малък хеликоптер.

Причината да не повярва на очите си бе простата сметка за обсег на действие. Подобен „хеликоптер“ не можеше да се намира далеч от суша, а от друга страна, наоколо не се виждаше друг морски съд. Той не знаеше, че „Балморал“ е на двайсет и пет мили напред по курса му, невидим малко зад хоризонта. А когато разбра, че предстои да го прехванат, вече бе прекалено късно.

Действията му в такава ситуация бяха точно определени и добре запомнени: „Отначало ще те преследва военен кораб, не може да сбъркаш силуета му, който ще е по-бърз от теб. Ще те настигне и ще ти заповядат да спреш. Но докато са все още далеч, използвай като заслон корпуса на своя кораб и се отърви от балите кокаин, като ги хвърлиш в морето. Тях можем да възстановим. Преди да се качат на борда, ни информирай по компютъра с предварително записаното съобщение до Богота“.

Така че капитанът — макар да не виждаше никакъв боен кораб — постъпи както му бе заповядано. Натисна на екрана бутона за изпращане, но не бе изпратено никакво съобщение. Опита се да използва сателитния си телефон, но той не показваше признаци на живот. Остави един от хората си да прави непрестанно опити за свързване по радиото, качи се на мостика и загледа приближаващия „Литъл Бърд“. На петнайсет мили зад хеликоптера, все още невидими, но носещи се през вълните с четиридесет възела, бяха двете надуваеми атакуващи лодки с по десет души във всяка.

Малкият хеликоптер го обиколи веднъж, после застина във въздуха на трийсетина метра пред носа на кораба. Виждаше се насочена надолу къса антена, а зад нея твърд флаг. Изображението върху флага му бе познато. На носа на хеликоптера се четяха две думи: Royal Navy [15] Кралски флот (англ.) — Б. пр. .

— Los ingleses — прошепна капитанът. Все още не му беше ясно къде се намира бойният кораб, но пък Кобрата бе дал пределно ясни инструкции: двата Q-кораба никога не трябваше да бъдат виждани.

Капитанът погледна пак към хеликоптера и видя пилота, сложил шлем с черно стъкло заради изгряващото слънце, а до него изнесен навън и привързан с ремъци… снайперист. Не можеше да разпознае карабината с оптически прицел G3, но ясно виждаше нещо опасно изглеждащо, насочено към главата му. Дадените му инструкции бяха пределно ясни: „Никога не влизай с престрелка с национален флот“. Така че той вдигна ръце в общоприетия жест на предаване. Въпреки отсъствието на лаптопа му на потвърждение за успешно предадено съобщение, се надяваше все пак съобщението да е стигнало адресата си. Не беше така.

От своята гледна точка пилотът на „Литъл Бърд“ вече можеше да разчете името на носа на кораба „бродяга“. Казваше се „Белеса дел Мар“ или „Красавицата на морето“ — доста оптимистично име за морски съд в океана. В действителност беше риболовен кораб, ръждясал, на петна, трийсетина метра дълъг и вонящ на риба. Точно в това бе и смисълът — един тон кокаин в овързани с въжета бали под смърдящата вече риба.

Капитанът се опита да прехване инициативата, като пусне двигателите, но хеликоптерът мигновено се спусна почти отстрани на няколко метра над повърхността на водата и на трийсет метра от борда на „Белеса дел Мар“. От това разстояние снайперистът можеше да откъсне с куршум което ухо на капитана реши.

— Par е los motores — изгърмя глас през външния високоговорител на хеликоптера. „Спрете двигателите“. Капитанът се подчини. Вече виждаше двете изхвърляни високо във въздуха струи от витлата на приближаващите атакуващи лодки.

Това също бе трудноразбираемо. Намираха се на голямо разстояние от сушата. Къде, по дяволите, бе бойният кораб? Но нямаше нищо трудно да разбере какви са онези, които след секунди хвърлиха куки за абордаж от двете лодки и се покатериха на палубата.

Бяха млади, с черни униформи, с маски, въоръжени и очевидно много здрави. А капитанът разполагаше с екипаж само от седем души. Думите „Не оказвай съпротива“ в инструкциите бяха много мъдри, защото моряците едва ли щяха да устоят и секунди. Двама от мъжете се приближиха до него, а останалите насочиха оръжията си към екипажа. Хората му благоразумно вдигнаха високо ръце. Един от мъжете явно командваше, но говореше само английски. Друг превеждаше. Никой от нападателите не свали маската си.