Фредерик Форсайт - Кобрата

— Гарантираш го значи? — Дона го изгледа въпросително.

— Да, дон Диего. Мисля, че мога да го гарантирам.

— Да го запомним в такъв случай — прошепна Дона. В стаята сякаш повя леден вятър. Благодарение на собственото си бомбастично изхвърляне Алфредо Суарес беше с единия крак в гроба. Дона не толерираше провалите. Дон Диего стана и се усмихна лъчезарно.

— А сега, приятели, ни чака обядът.

Малкият плик с предпазно уплътнение не изглеждаше особено впечатляващ. Пристигна с препоръчана поща в наетата за еднократна употреба конспиративна квартира, чийто адрес бе изписан на картичката, пусната от Кал Декстър на пода в хотелската стая. В него имаше флашка. Той я занесе на Джереми Бишоп.

— Какво има на нея? — попита компютърният експерт.

— Нямаше да ти я донеса, ако имах представа.

Бишоп смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че не си могъл да я поставиш в слота на лаптопа си?

Декстър малко се притесни. Той можеше да направи много неща, след които Бишоп щеше да се свести в интензивното отделение на болницата, но знанията му в компютърните технологии можеха да разсмеят и дете. Така че само изгледа елементарната процедура по поставянето на флашката в USB слота на компютъра.

— Имена — каза след малко Бишоп. — Колони имена, повечето чуждестранно звучащи. И градове… летища, пристанища, кейове. Аха, и длъжности… изглежда, става дума за някакви служители. Охо… и банкови сметки. Номера на сметки и депозитни касети. Кои са тези хора?

— Просто ми разпечатай каквото има. Да, в черно-бяло. На хартия. Угоди на стареца.

Отиде до един от телефоните, използващи секретна кодирана връзка, и набра номер в Стария град на Александрия. Вдигна му Кобрата.

— Имам списъка на плъховете — късо съобщи Декстър.

Същата вечер Джонатан Силвър се обади на Пол Деверо. Началникът на кабинета не беше в най-доброто възможно настроение, но никой никога не го беше виждал особено благоразположен.

— Деветте ти месеца изтекоха — отсече той. — Кога можем да очакваме и малко екшън?

— Наистина любезно от ваша страна да се обадите — отговори му гласът от Александрия. — И съвсем навреме. Всъщност започваме следващия понеделник.

— И какво ще видим да се случва?

— Първоначално нищо — невъзмутимо обясни Кобрата.

— А по-късно?

— Скъпи колега, за нищо на света ни искам да ви разваля изненадата.

И прекъсна разговора.

В Западното крило на Белия дом началникът на кабинета на президента установи, че гледа невярващо бръмчащата слушалка в ръката си.

— Затвори ми… — каза невярващо. — Пак ме отряза!

Съдбата избра британската СВМС да залови първата жертва — въпрос на късмет е да си където трябва когато трябва.

Скоро след като Кобрата откри „ловния сезон“, „Сам“ засече далеч долу в океана тайнствен морски съд, който временно получи условното име „Бродяга 1“. Широкоспектърният ТВ скенер на „Сам“ беше стеснен по време на спускането му на височина 6000 метра, където той все още продължаваше да остава недостъпен за човешките сетива. Изображението на екрана се избистри и уплътни.

„Бродяга 1“ очевидно не беше достатъчно голям за лайнер или регистриран в „Лойдс“ товарен кораб. Беше много по-малък търговски кораб за крайбрежно плаване, но… се намираше далеч от всякакъв бряг. А можеше да е частна яхта или рибарски кораб. Но каквото и да бе, „бродягата“ бе подминал географска дължина 55 градуса и плаваше на изток към Африка. И на всичко отгоре се държеше странно.

Пътуваше през нощта, след което изчезваше. Това можеше да означава само едно — че преди изгрев-слънце спира на дрейф, екипажът хвърля върху корпуса морскосиньо покривало и корабът остава да се люшка на вълните практически незабележим отгоре. Само че такава маневра можеше да означава едно-единствено нещо. По залез-слънце платнището се прибираше и плаването на изток продължаваше. За нещастие на „Бродяга 1“ „Сам“ можеше да вижда и на тъмно.

На триста морски мили от Дакар „Балморал“ извърна на юг и с пълен напред пое в курс на прехващане. Един от двамата американски радисти застана на мостика до капитана, за да му дава показанията на компаса.

Високо над „бродягата“ „Сам“ предаваше данните за курса му в Невада, а ВВБ „Крийч“ ги препредаваше във Вашингтон. Призори „бродягата“ намали ход и се скри под „плаща“ си. „Сам“ се върна на остров Фернандо де Нороня, за да зареди с гориво, и още преди залез-слънце бе отново над района. „Балморал“ бе порил вълните през цялата нощ. „Бродягата“ бе заловен привечер на третия ден, доста на юг от Кабо Верде и все още на 500 морски мили от Гвинея-Бисау.