Фредерик Форсайт - Кобрата

— Комари. Много ме обичат.

Карденас не се интересуваше от глупости. Отпусна се и го загледа. Нямаше да си позволи такова отпускане, ако знаеше, че пръстите са включили тънкия като марка предавател, закрепен на вътрешния джоб на „г-н Смит“.

— Какво искаш, гринго?

— Ами… — проточи Декстър, без да обръща внимание на грубостта му. — Ако няма намеса, хората зад мен няма да могат да спрат машината на правосъдието. Не и в Ню Йорк. Не може да се купи и не може да се отклони. Скоро дори и закрилата над Летиция в Бруклин ще трябва да се снеме.

— Тя е невинна. Знаеш много добре. Пари ли искаш? Мога да те направя богат за цял живот. Изкарай я оттам. Искам си я.

— Сигурен съм. Само че, както подчертах, аз съм пионка. И все пак… може и да се намери начин.

— Как?

— Ако УДИКО в Мадрид успеят да открият служителя в багажното отделение и той направи пред свидетели пълно самопризнание, че е избрал по случаен начин куфар и е сложил в него кокаин, който по замисъл е трябвало да бъде изваден от негов колега в Ню Йорк, вашият адвокат ще има основание да настоява за извънредно слушане. А на съдията в Ню Йорк ще му е доста трудно да не прекрати процеса. Защото да го продължи би означавало отказ да се повярва на нашите испански приятели от другата страна на Атлантика. Според мен това е единственият начин.

Навън небето притъмняваше, разнесе се приглушеният тътен на далечна гръмотевица.

— Този… служител в багажното. Може ли да бъде открит и принуден да си признае?

— Би могло. Зависи от вас, сеньор Карденас.

Громоленето навън се засилваше и след малко се разпадна на отделни тътнежи. Карденас повтори въпроса си:

— Какво искаш, гринго?

— Мисля, че и двамата знаем какво. Искате размяна? Така да бъде. Онова, което имате, срещу Лeтиция.

Стана, хвърли на мокета малка картонена картичка, отиде до балконската врата и зави наляво. От покрива на хотела се спусна изплетена от стоманено въже стълба, извиваше се във въздушното течение.

Декстър скочи на перилата, помисли си: „Вече съм стар за тази акробатика“, и се хвърли към стълбата. Чу през рева на винтовете Карденас да излиза на терасата зад него. Изчака свит изстрела, но той така и не дойде. Всъщност ако Карденас стреляше, той така и нямаше да го чуе. Стисна стълбата, усети как въжетата остъргват дланите му, после черният „Блекхок“ излетя нагоре като ракета.

След няколко секунди го спуснаха на пясъчния плаж до стените на „Санта Клара“. Хеликоптерът кацна пред зяпналите от изумление двама-трима собственици на кучета, Декстър скочи в кабината и хеликоптерът се издигна отново. След двайсет минути беше в базата.

Дон Диего Естебан се гордееше, че управлява Хермандад — върховния кокаинов картел — като най-успешната корпорация на планетата. Дори си позволяваше да се самозаблуждава, че управляващото тяло е бордът на директорите, а не самият той, макар за всички да бе очевидно, че това изобщо не е така. И въпреки големите неудобства, които причиняваше на своите колеги, които трябваше да полагат огромни усилия, за да се изплъзнат на следващите ги навсякъде агенти на полковник Дос Сантос, дон Диего настояваше на тримесечните заседания.

Имаше обичая да известява хората си чрез личен куриер в коя от петнайсетте му хасиенди ще се събере конклавът и предупреждаваше, че очаква поканените да дойдат непроследени. Дните на Пабло Ескобар, когато половината полиция бе в джоба на Картела, отдавна бяха минали. Полковник Дос Сантос бе неподкупно полицейско куче и Дона едновременно го уважаваше и ненавиждаше за това.

Летните срещи винаги се провеждаха в края на юни. Днес Дона беше извикал шестимата си колеги, без главореза Пако Валдес, Животното: неговото присъствие се налагаше само когато имаше проблеми с вътрешната дисциплина. Този път нямаше.

Дона изслуша с одобрение отчетите за увеличението на продукцията от селяните без съответно увеличение и на заплащането им. Отговарящият за производството, Емилио Санчес, го увери, че може да се отгледа и изкупи достатъчно паста за задоволяване на всякакви нужди от други клонове на Картела.

Родриго Перес го увери, че вътрешните кражби преди експорта са намалени благодарение на няколкото показни наказания, имащи за цел да демонстрират какво се случва на онези, които смятат, че могат да мамят Картела. Частната армия, вербувана основно от обитаващите джунглата остатъци от някогашната терористична група, известна като ФАРК, беше в добро състояние.