Фредерик Форсайт - Кобрата

Когато отвориха люковете към скулата, се разнесе още по-силна воня. Мъжете от бреговата охрана си сложиха маски и нарамиха резервоари с въздух. Всички останали се отдръпнаха максимално назад.

Единият от двамата се пъхна с главата напред и с фенерче в ръка. Другият го държеше за краката. След малко първият се извъртя, подаде глава през тесния отвор и вдигна палец. Бинго!

Една по една хората на палубата изтеглиха горе двайсет бали, всяка около петдесетина килограма.

Останалото им отне още час. Екипажът на „Белеса“, все така с качулки, бе отведен по разпъната стълба до палубата на „Балморал“, после някъде надолу.

Накрая свалиха белезниците и качулките на моряците и те видяха, че са затворници в карцер. Бяха в предния трюм на „Балморал“.

След две седмици, след като ги прехвърлеха на спомагателния кораб при второто зареждане с гориво, щяха да ги откарат в Гибралтар, където — отново с качулки — щяха да ги качат през нощта на американски „Старлифтър“ и да ги прехвърлят в Индийския океан. Там отново щяха да им свалят качулките. Този път ги очакваше тропически рай с инструкциите „Забавлявайте се, не говорете с никого и не се опитвайте да избягате“. Първото беше по избор, останалите две — невъзможни.

Тонът кокаин също бе качен на борда на „Балморал“, където щеше да бъде охраняван, докато не дойдеше моментът да бъде предаден в морето на грижите на американците. Последната задача по отношение на „Белеса дел Мар“ бе оставена на сапьора. Той слезе под палубата за петнайсетина минути, после излезе и скочи през борда във втората НБЛ.

Повечето му колеги вече се бяха върнали на „Балморал“. „Литъл Бърд“ се бе прибрал в своя трюм. Същото се отнасяше и до първата НБЛ. „Балморал“ пое бавно напред и зад кърмата му се появи ленивата следа на разбиваната от винта вода. Втората БНЛ го следваше. Когато между тях и ръждясалия стар рибарски кораб се отвориха двеста метра чисто море, сапьорът натисна бутона на детонатора.

Кумулативните заряди пластичен експлозив PETN, които бе поставил, само леко изпукаха, но направиха в корпуса дупка колкото врата на обор. За трийсет секунди корабът пое на дългото цяла миля последно пътуване към дъното на морето.

Втората НБЛ също бе прибрана. Никой в централната част на Атлантика не бе видял нищо. „Красавицата на морето“, екипажът и капитанът й се бяха изпарили.

Измина седмица, преди загубата на „Белеса дел Доар“ да бъде възприета безусловно в Картела, и дори тогава единствената реакция бе на пълно недоумение.

И по-рано бяха губени кораби, екипажи и пратки, но с изключение на абсолютното изчезване на подводниците-самоубийци по курс на север към Мексико, винаги бяха намирани поне някакви причини. Бури в океана бяха довеждали до потъването на няколко малки кораба. Тихият океан — получил името си от Васко Нунес де Балбоа, първия европеец, който го видял, понеже през въпросния ден бил много спокоен — понякога подивяваше. Прекрасните Кариби от туристическите брошури можеха да породят страхотни урагани. Но това се случваше рядко.

Загубването на карго в морето по правило бе след изхвърлянето му от екипажа, когато се разбереше, че залавянето е неизбежно.

Оставаха случаите на загуби, когато корабът биваше залавян от правоохранителни агенции или военноморските сили на различни страни. В такива случаи корабът се конфискуваше, а екипажът влизаше в затвора, но никой и нищо не бе незаменимо. Семействата се купуваха с щедри дарения. А и всички знаеха правилата.

Победителите даваха пресконференции и демонстрираха балирания кокаин на злорадстващите медии.

Но единственият случай на пълно изчезване на продукта бе след кражба.

Успешните картели, доминирали кокаиновата индустрия, винаги бяха страдали от един психиатричен дефект — безумната параноя. Способността за подозрение се проявява мигновено и не подлежи на контрол. Има две престъпления, които са непростими съгласно кодекса на престъпниците: да откраднеш стоката и да информираш властите. Крадецът и издайникът се преследват докрай и се наказват жестоко. Изключения няма.

Беше нужна цяла седмица, за да бъде осмислена загубата, понеже първо получателите в Гвинея-Бисау в лицето на оперативния шеф Игнасио Ромеро се оплакаха, че обявената пратка просто не е пристигнала. Ромеро беше чакал цяла нощ на уговореното място, но „Белеса дел Map“ — а той добре познаваше кораба — така и не бе стигнал до сушата.

Накараха го да потвърди съобщението два пъти и той го направи. След това трябваше да се провери възможността за евентуално объркване. Дали „Белеса“ не бе отпътувала за погрешно място? Но дори и така да беше, защо капитанът й не се бе обадил? Нали разполагаше с две безсмислено звучащи съобщения от по две думи, които трябваше да изпрати, ако имаше неприятности.