Фредерик Форсайт - Кобрата

След това диспечерът Алфредо Суарес трябваше да провери какво е било времето. Оказа се, че океанът е бил гладък като тепсия от бряг до бряг. Пожар на борда? Но капитанът разполагаше с радио. Дори да се бе качил по спешност в спасителна лодка, имаше лаптоп и мобилен телефон и в края на краищата щеше да докладва за загубата на Дона.

Дон Диего обмисли ситуацията и внимателно анализира всички доказателства, донесени му от Суарес. Започваше да намирисва на кражба и начело на списъка от заподозрени стоеше името на капитана. Или той бе откраднал цялото карго и бе сключил сделка с вносител ренегат, или го бяха прехванали в открито море, далеч от крайбрежните гори, където го очакваха, и го бяха убили заедно с целия екипаж. Нито една от възможностите не можеше да се изключи, но нещата трябваше да следват своя ред.

Ако беше капитанът, той със сигурност или щеше да е казал на семейството си преди сделката, или щеше да им се е обадил след предателството си. Семейството му се състоеше от съпруга и три деца, живеещи в същото кално село, в което той държеше на котва стария си рибарски кораб, малко нагоре по една река източно от Баранкуила. Дона изпрати Животното да поговори със съпругата.

Децата не представляваха проблем. Погребаха ги. Естествено, живи. Пред очите на майка им. Но тя продължаваше да отказва да признае. Отне й няколко часа да умре, но тя продължаваше да държи на историята си, че съпругът й не й е казал нищо и не е направил нищо лошо. Накрая на Пако Валдес не му остана друг избор, освен да й повярва. Но и без това нямаше как да продължи разпита, защото тя бе мъртва.

Дона се изпълни със съжаление. Толкова неприятно. И както се оказа — напълно безплодно. Но и неизбежно. Само че това поставяше по-голям въпрос: ако не е бил капитанът, кой тогава?

Само че в Колумбия имаше един друг човек, който бе още по-разстроен от Диего Естебан.

Главореза бе упражнил уменията си, след като бе откарал с колата си семейството навътре в джунглата. Но джунглата никога не е съвсем празна. Един селянин, индианец, бе чул писъците и бе надникнал през листата. Когато Главореза и двамата му помощници си бяха тръгнали, пеонът бе отишъл в селото и бе разказал за видяното.

Селяните отидоха с волска каруца, докараха четирите трупа в селото и им организираха християнско погребение. Опелото бе отслужено от отец Еузебио от Обществото на Исус. Той бе отвратен от онова, което против желанието си успя да зърне, преди да затворят капака на грубия ковчег.

Когато се прибра в мисията си, отецът отвори чекмеджето на бюрото си и погледна устройството, раздадено им от местния провинциал преди месеци. При обикновени обстоятелства никога нямаше и да помисли да го използва, но сега беше гневен. Може би някой ден щеше да види нещо, незащитено от тайната на изповедта, и тогава… тогава може би щеше да използва американското устройство.

Вторият удар се падна на „тюлените“. Отново прищявка на съдбата. „Мишел“ патрулираше над големия район на Южните Кариби, който се извива в дъга от Колумбия до Юкатан. „Чесапийк“ в този момент се намираше в протока между Ямайка и Никарагуа.

Две бързоходки се измъкнаха от тресавищата покрай залива Ураба на колумбийския бряг и се устремиха не на юг към Колон и Панамския канал, а на север. Пътуването им бе дълго, почти до границата на обсега им, но и двете бяха натоварени с варели гориво в допълнение към балирания тон кокаин във всяка.

„Мишел“ ги засече на двайсет морски мили в открито море. Макар да не се носеха с максималните за тях 60 възела, лодките пореха вълните с 40 и това се оказа достатъчно да разкрие на радарите на „Мишел“ на 15000 метра височина, че това може да са само моторници. Безпилотният апарат започна да трасира курса и скоростта им и предупреди „Чесапийк“, че бързоходките се насочват към него. Q-корабът промени леко курса си, за да ги прехване.

На втория ден от пътуването си двата екипажа на бързоходките изживяха същото недоумение като капитана на „Белеса дел Мар“. Изневиделица се появи някакъв хеликоптер и увисна над тях в синьото небе. Това просто не бе възможно.

Гръмогласното предупреждение от високоговорителя да изгасят двигателите и да останат в дрейф просто бе игнорирано. И двата скутера — дълги източени алуминиеви тръби, окомплектовани с по четири двигателя „Ямаха“ от по 200 конски сили, — решиха, че могат да надбягат малкия „Литъл Бърд“, и ускориха до 60 възела. Понеже британците бяха открили „Бродяга 1“, тези два съда автоматично станаха „Бродяга 2“ и „Бродяга 3“.