Барри Эйслер - Рейн-сан - Сеч

— Не, обикновено не. Но промяната ми допада. Правех ли нещо друго не както трябва?

Тя се усмихна.

— Поне аз не забелязах.

— Е, това е добре. Понеже ти явно забелязваш много неща.

— Само когато нещо ме интересува.

Значи флиртуваше с мен. Макар да съзнавах, че не бива да се доверявам на това заключение, защото много ми се искаше да му вярвам.

Отпих глътка шампанско, като държах чашата за столчето.

— От какво друго се интересуваш?

— А, от много неща. — Мария се обърна и се огледа наоколо. — Направиха ли ти впечатление лампите?

Проследих погледа й. От тавана на огромната зала висяха десетки продълговати вертикални абажури.

— Не особено, не.

— Значи пропускаш нещо важно. Всяка лампа е шестостен. Първообразът на тази форма са скъпоценни камъни от огърлици, открити в надгробни могили от периода Кофун. Виж, светят съвсем слабо и разпръскват светлината през книжните паравани.

Заинтригува ме фактът, че знае такова нещо и му обръща внимание, макар да не бях сигурен, че самият аз го смятам за важно. Забелязах и че не я затруднява думата „шестостен“. На няколко пъти в разговора ни се бе запъвала със своите очарователни „ммм“, докато се опитваше да си спомни някоя непозната дума. Тази тема обаче явно познаваше много добре.

— Вече ще знам — казах аз.

— Когато после излизаш през фоайето, разгледай стените. Светлокафявият камък се казва Тако Иши. Среща се в префектура Гунма и дизайнерите не са го избрали само заради необичайния му цвят, а и защото следобед слънцето хвърля изящни сенки по неравната му повърхност. Казват, че приличали на тъмните мазки от старите китайски пейзажи.

Започвах да изпитвам известно страхопочитание към нея.

— Ти каква си всъщност?

— Просто се опитвам да оценя онова, което ме заобикаля.

— Бих казал, че не само се опитваш.

Мария се усмихна и отпи от шампанското си.

— Е, животът не се свежда само до настоящето. Всичко в нашето настояще е свързано с миналото и загатва за бъдещето.

Съзнавах, че съм доста замаян — или от шампанското, или от нея. Или и от двете.

— Откъде знаеш всичко това?

— Поставям си за цел да го знам.

— Да, но ти си чужденка.

— Само че ние често приемаме за даденост тъкмо нещата, сред които сме родени. Понякога трябва да си чужденец, за да оцениш онова, което местните хора не виждат. Нали затова е трябвало французин да напише „За демокрацията в Америка“? Никой американец не би могъл да види по този начин собствената си култура.

— Сигурен съм, че е така, но въпреки това ми се струваш… изключителна. Изучаваш ли тези неща?

— Разбира се.

Забелязал, че почти сме изпили шампанското си, един от дискретните сервитьори изневиделица изникна до нас, смени чашите ни с пълни и се отдалечи. Озърнах се наоколо и видях, че Миямото ме наблюдава от разстояние. Не бях сигурен, обаче ми се стори недоволен. Дали си мислеше, че проявявам повече интерес към тази жена, отколкото към Сугихара? Е, не беше далече от истината. Трябваше да се отърва от нея. Само че не исках.

— Но защо? — попитах, като отпих от шампанското. — Да не си университетска преподавателка?

Тя се засмя.

— Май се опитваш да ме ласкаеш, Джон.

— Радвам се, ако съм успял, но нямах такова намерение.

Мария поклати глава, сякаш отхвърляше глупаво предположение.

— Не съм преподавателка. Просто работя по малко за един тукашен музей.

— Какво работиш?

— Интересуваш ли се от музейна работа?

— Обикновено не, но май почвам да се интересувам.

Тя се засмя.

— Защо ме заговори? — попитах аз. — Сериозно.

Мария отпи глътка шампанско.

— Може би ми е доскучало. Да не е престъпление?

— Не. Но ще го запазя в тайна.

— О, бива ли те да пазиш тайни?

Изведнъж започна да ме сковава не само смокингът. Трябваше да избегна отговора на тоя въпрос, само че не знаех как.

— А, ето къде си била! — в този момент каза на японски някакъв мъж точно зад мен. Обърнах се и видях изискан японец с иначе черна, но стоманеносива по слепоочията коса, който отиде при Мария и я докосна по ръката. — Търсех те.

— О, извинявай — също на японски отвърна тя. — Запознах се с друг любител на японските занаяти. Говорехме си за хотела. Това е Джон. Джон, това е моят съпруг Коджи Сугихара.

Автоматично се поклоних ниско — за да отдам почит на високото му положение и за да скрия изненадата и смущението, които сигурно се изписваха на лицето ми. Изобщо не го бях познал — снимката беше прекалено стара, пък и не си приличаше много, отгоре на всичко и смокингът съвсем го променяше.