Тод Голдберг - Другото лице

— Така ще направим — съгласи се равинът.

Когато Дейвид най-сетне успя да се съвземе достатъчно, за да вдигне очи, видя, че равин Кейлс все още се взира в него. И изглеждаше дълбоко натъжен.

— Задаваш добри въпроси — каза равин Кейлс, докато лъкатушеха през улиците на Съмърлин.

Дейвид все още поддържаше ниска скорост, макар че вече се питаше защо го прави, тъй като равинът периодично махаше с ръка на хората в съседните коли. Възрастният мъж явно не знаеше значението на думата „незабележим“. Държеше в скута си том от Талмуда и го прелистваше — преглеждаше бележките, които Дейвид бе оставил между полетата на страниците. Затвори книгата, но задържа ръка върху нея, като движеше напред-назад палец по позлатените листи.

— Когато знаеш, че ти предстои тест — отвърна Дейвид, — е по-лесно да установиш какво не разбираш.

— Това ли е философията ти?

— Не — отрече, но като се замисли, това звучеше по-добре от „всички умират“, мотото, на което се бе уповавал през последните трийсет и пет години. — Просто нещо, което забелязах.

— Ами — започна равинът, — това е в основата на много от нещата, които си прочел. Да се опиташ да разбереш непознатото. Да поставиш ред в хаоса. Всичко, което човек иска да знае, е как да намери щастие, какво е усещането да умре и какво се случва след това.

— А ти имаш ли отговор на тези въпроси?

— Разбира се, че не — отговори равин Кейлс. — Никой няма. Не и категоричен отговор.

— Мислех, че всички евреи отиват в Израел. А Елеонският хълм се разтваря. Не е ли казал така пророк Езекил?

— Това ще се случи, когато пророк Мошиах се завърне — поясни равинът. — Това е един от тринайсетте принципа на нашата вяра. Но никой не знае. Как биха могли? Дори пророците… те просто правят предсказания. — Цъкна с език. — Всички са загрижени какво се случва след това. Никой не се интересува какво прави сега. Вече не съществува настояще.

— Значи е нещо като бизнес — заключи Дейвид. Ако искаш да въртиш бизнес, трябва да дадеш на хората надежда, че накрая ще има реален резултат: пари, секс, безплатни мебели, телевизор, пътешествие до езерото Тахо, каквото и да е. Изглежда, Господ бе най-големият бизнес. Продаваш на хората задгробен живот и възкресения и няма да си наоколо, когато те разберат дали си бил прав, или не.

— Да — потвърди равин Кейлс, — предполагам, че е нещо подобно.

Дейвид скришом хвърли поглед към него и видя, че равинът се е вторачил през прозореца. Не бе отдръпнал ръка от Талмуда и все така движеше пръсти по ръбовете на страниците.

— Кажи ми нещо. С какво те държи Бени?

— Той обича дъщеря ми — отвърна възрастният мъж.

— Не ме баламосвай.

— Напълно вярно е — заяви равинът.

— Имах предвид да не ме баламосваш, че това е всичко, с което те държи Бени — поясни Дейвид. — Човек като теб не влиза в бизнес начинания. Не се опитвай да ме изпързаляш по този начин. Поне прояви малко уважение.

Равин Кейлс почука с пръсти по прозореца.

— Виждаш ли всичката тази земя? Всички тези къщи? Когато бях на твоите години, това беше истинска пустиня. Само допреди трийсет, трийсет и пет години. Нямаше сгради. Нямаше хора, може би само неколцина, които живееха напълно откъснати от света. Можех да дойда тук, да се разхождам, да размишлявам и да си представям какъв ще е животът ми, без да се притеснявам, че ще ме сгази някой, който шофира автомобилния еквивалент на самолетоносач. Койоти, зайци, пустинни катерички, полски мишки… всички тези животни вече ги няма. За какво? Кой ще живее във всичките тези къщи? Помислил ли е някой по въпроса? — Равин Кейлс замлъкна и отново почука по прозореца. — Виждаш ли онези планини?

— Червените скали ли? — попита Дейвид.

— Да — потвърди другият мъж. — Когато пристигнах от Ню Йорк през 1965 година, можеше да се види истинският им цвят. Това, което виждаш в момента, е резултат от замърсения въздух, с който разполагаме сега. Всичките тези сгради и казина промениха начина, по който падат сенките, начина, по който въздейства светлината. Всички тези неща се промениха само за последните десет години. Всичко започна да се размива направо пред очите ми.

— Може би е просто от зрението ти — подметна Дейвид, който отново си бе върнал дар словото. Така разговаряше със старите кучета от Фамилията преди. Неговият начин да им демонстрира уважението си бе да ги дразни по малко.

Започваше да разбира, че да се оправяш с пенсионирани членове на Фамилията и с религиозни фигури не е чак толкова различно. И двата типа хора искаха сам да разрешиш проблемите си, да бъдеш мъж и да слушаш истории за това как са стояли нещата преди. Миналото винаги бе безоблачно видение за златна ера, настоящето винаги бе отвратително, а бъдещето — необятна, непозната пустош. Понякога да бъдеш мъж означаваше да си достатъчно дързък, за да подразниш леко някого, уверен, че замисълът ти е бил очевиден; да покажеш, че си човек, който знае как стоят нещата, каквито и да се те.