Тод Голдберг - Другото лице

— Имам много свободно време — подхвърли Дейвид.

— Ти си умен — каза му отново другият мъж. — Ако вярваше в нещо от прочетеното, щях да съм напълно уверен, че би станал отличен равин.

— Защо смяташ, че не вярвам?

— Ако вярваше — отвърна равинът, — нямаше да ме заплашиш с убийство, докато седяхме в закусвалнята.

Дейвид зави наляво по Палмър лейн и премина през натруфения параден вход на квартала си, Езерата край Съмърлин Грийнс. Обикновено — или поне през последната седмица, откакто му позволиха сам да шофира — Дейвид влизаше и излизаше през задния портал на жилищния комплекс, тъй като там никога нямаше хора (нямаше градинари, нито деца с велосипеди или възрастни дами по хавлиени халати, които разхождат своите голдън ретривъри), а той все още държеше да не се набива на очи. Сега Дейвид реши да преведе равин Кейлс през предния портал и да му покаже как живее, защото внезапно му се прииска да го уведоми, че не е някакъв звяр, който обикаля наоколо и заплашва хората с убийство по време на закуска. Поне не всеки ден.

На парадния вход имаше фонтан с форма на разцъфнало цвете. Ограден бе от бели розови храсти, високи метър и половина, които бяха разположени по средата в полукръг, павиран с имитация на испански тухли. Когато човек минеше оттам, имаше чувството, че шофира по пресъхналото корито на река. Гениално измислено, няма що. Единственото, за което Дейвид и Малкия Джо наистина бяха на едно мнение, беше, че ако им се отдаде възможност, ще намерят човека, който е правил дизайна на входа, и ще го влачат насам-натам върху тухлите, за да му покажат, че това, което на него му изглежда добре, не носи никакво удобство на хората, които го използват.

Дейвид зави надясно по Тревино уей, после наляво по улица „Никлаус“, а след това кривна по „Снийд Плейс“.

Мина през своя входен портал и продължи по автомобилната алея.

— Само ще отскоча да си взема хапчето и веднага се връщам — обясни, след като паркира. Не му трябваше болкоуспокоително, но все пак се замисли дали да не потърси някое от хапчетата, които му бяха дали преди няколко месеца. — Освен ако не искаш да влезеш вътре.

— Не — отвърна равин Кейлс. — Стига ми, че те виждам в колата на равин Готлиб. Ако стъпя и в неговата къща, ще се почувствам като действителен съучастник в смъртта му.

— Това е неговата къща, така ли?

— Да, беше — потвърди равинът.

— И аз спя в леглото му? И използвам банята му?

— И живееш с човека, който го уби — добави другият мъж. — Предполагам, че Бенджамин не ти е споменавал тези подробности, нали?

— Не, пропуснал е всичко — потвърди Дейвид. Малкия Джо нямаше вид на убиец. Освен това Бени бе казал, че равин Готлиб се е удавил в язовира „Мийд“. Явно са го бутнали. — Истината е, че не се нуждая от хапче. Просто исках да се махна от закусвалнята. Мястото ме влудяваше. Но сега разбирам, че спя в леглото на мъртвец. Сигурно следващото нещо, което ще ми съобщиш, е, че нося дрехите му.

— Не обичаше да носи толкова бляскави дрехи като твоите. Обличаше се като народен човек, а не за самия себе си. Ти ще правиш същото.

Дейвид не беше сигурен в това. Знаеше само, че няма да прекара и нощ повече в леглото на равин Готлиб. Ако спиш в постелята на убит човек, търсиш собствената си гибел. Дейвид не вярваше в много неща — дори равин Кейлс го беше разбрал, но беше напълно наясно, че не бива да дърпаш дявола за опашката.

Дори не си направи труда да обърне колата, просто я подкара на заден ход надолу по алеята и попита равина:

— Как да стигна до синагогата?

Темпъл Бет Израел“ се намираше само на няколко километра оттам, от другата страна на шосето за Съмърлин, на един почти пуст участък от Хилпонте роуд… което означаваше, че синагогата бе разположена на няколко пресечки от стотици къщи и частни жилищни квартали като онзи, в който живееше Дейвид. Стори му се повече от странно, че толкова много евреи — народ, прекарал четиридесет години изгубен в пустинята — са се установили на място, което напомняше на пустиня с всичките си прецизно окосени ливади, пастелни и кремави къщи и златисти лексуси.

Синагогата се простираше върху голям квадратен сектор от квартала и граничеше с две широки открити пространства. От едната страна имаше табела, която гласеше: „Бъдещият дом на новата академия Беърър. Записвания за ученици до XII клас сега!“, а втори надпис оповестяваше, че другият имот е „Бъдещият дом на обществен парк и на образователен център към „Темпъл Бет Израел“. На отсрещния край на улицата бе разположено гробището на синагогата, както и Погребално бюро и дом на покойника „Кейлс“ — щом Дейвид го видя, започна да му се изяснява откъде идват приходите на добрия равин.