Тод Голдберг - Другото лице

Спря на паркинга и видя, че Бени вече е пристигнал. Разхождаше се напред-назад пред детска площадка, пълна с дечица на не повече от пет години, докато говореше по мобилния си телефон. Макар заради ширината й Дейвид да бе преценил, че синагогата е доста просторна, не бе очаквал да види, че в задната си част мястото прилича повече на кампус. Имаше табела, която указваше посоката към детски център „Дороти Коуплънд“ — едноетажна сграда в съседство с площадката за игра, а друга табела сочеше към детска градина „Тиква“. И двете сгради бяха модерни, направени от стъкло и метал. На Дейвид му приличаха повече на офиса на ФБР в Чикаго, отколкото на училище. Самата детска площадка сякаш бе излязла от онези рекламни пана с образцови домове, които виждаше из цял Съмърлин. Катерушките наподобяваха тренировъчна база на морски пехотинци, пълна с въжета за прескачане, тунели, басейни с филтрирана вода, лостове за висене над мека дунапренена подова настилка, стена за катерене.

— Направили сте всичко това — обърна се Дейвид към равин Кейлс, докато пресичаха паркинга на път към Бени, — а не можахте да си позволите един пясъчник?

— Опасявам се, че ако плащаш по хиляда долара на седмица за детска градина, пясъчникът не е достатъчен.

— По хиляда долара на седмица? За колко седмици?

— Зависи — каза равинът. — Повечето плащат поне за шест месеца. Мнозина за девет, колкото е една нормална учебна година. И сам можеш да направиш сметката.

На площадката имаше поне шейсет деца. Два милиона. Без никакви кръвопролития.

— За колко години?

— Обикновено за две — обясни равин Кейлс.

— Боже мой! — възкликна Дейвид.

— Когато частното училище отвори врати следващата есен — продължи равинът, — ще има още повече.

— Колко още?

— По трийсет и пет хиляди на година за учениците в гимназията, може би дори повече. За по-малките деца сумата ще е по-скромна, но разликата няма да е голяма.

— И хората ще плащат тези пари?

— Хората ще се редят на опашка, за да си платят — отвърна равин Кейлс. — А на тези, които не могат да си го позволят, ще им бъдат предложени заеми.

— А какво става, ако не могат да си изплатят заемите?

— Ще задържим имотите им, нещо такова — обясни Кейлс. — Но подозирам, че това няма да е проблем.

— Всеки просрочва плащанията си — каза Дейвид. — Повярвай ми.

— Е, тогава ти ще се намесиш, за да разрешиш проблема — заяви възрастният мъж.

В този момент Бени им махна да се приближат, макар все още да говореше по телефона. За времето, което Дейвид бе прекарал в Лac Вегас, беше останал с впечатлението, че Бени е доста зает тип. Държеше „Дивият кон“, където ходеше почти всяка вечер, а освен това имаше и други бизнес интереси. Дейвид знаеше само това, което Бени му беше разказал за участието си в строителния бизнес — инвестираше доста пари в грейдерите на „Савоне констръкшън“ — и за работата в профсъюзите, която вероятно му отнемаше доста време и енергия. Нямаше представа обаче как войниците на фамилия Савоне си изкарват прехраната, нито какъв процент взема Бени от печалбата. Малкия Джо изтръскваше пари от разни сводници, което явно не му изглеждаше като страхотен вариант за дългосрочно изкарване на доходи, ако вече не обмисляше да влезе в бизнеса с хотдог и пайове.

У дома Дейвид беше просто един обикновен войник и не се очакваше да върти далавери, но знаеше, че основното задължение на Дебелия Монте например е разпространението на нискокачествен хероин — боклука, който даваха на хлапетата от колежите и на канадците. Дебелия Монге въртеше цялата операция, прибираше своя дял, а останалите приходи препращаше на по-горните нива. Имаше един глупак, когото наричаха Лимонената глава, защото винаги смучеше лимонови бонбони. Той се занимаваше със залаганията на конни състезания извън пистите, които Фамилията ръководеше от няколко ресторанта. Напълно законен бизнес, само че Лимонената глава въртеше сенчестата част от операцията — високи залози и допълнителни залагания, а освен това имаше и малък дял в бизнеса с момичета.

В Лас Вегас обаче — при толкова много неща, които на практика бяха легални — Дейвид не виждаше как Бени би могъл да получава приходи от подобни начинания. Но щом можеш да ограбиш някого за обучението на невръстното му дете, може би тези неща нямаха значение.

— Току-що говорих с дъщеря ти по телефона — обърна се Бени към тъста си. — Пита какво искаш за Деня на благодарността и дали да поканим новия равин. Очевидно на Триша Розен й отнело само пет минути, за да уведоми родителите си, че го е срещнала.