Тод Голдберг - Другото лице

Равин Кейлс се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

— Е — заяви, — имаш късмет, че паството на „Темпъл Бет Израел“ е реформистки настроено. Няма да ти се налага да се оправяш с такива неща често. — Отхапа отново от пушената сьомга и лука, отпи глътка чай, избърса елегантно ъгълчетата на устата си със салфетка и въздъхна. — Виждаш ли хората тук, Дейвид?

— Да, виждам ги.

— Знаеш ли защо са тук?

— Не зная — призна Дейвид. — Гевреците не са лоши.

— Тук са, защото това е тяхната общност — обясни равинът. — В това заведение не сервират най-добрата храна в града. Нито правят най-добрите гевреци. Но тази закусвалня представлява това, което са те, техните традиции. Храната, която ям? Тя е свързана с баща ми. През 1919 година, когато бил малко момче, го извели незаконно от Русия, Украйна, за да съм по-точен, през Черно море до Румъния в чувал с картофи. До него бил неговият по-малък брат, който умирал. Можеш ли да си представиш какво е изпитвал?

— Мога да си представя — подхвърли Дейвид.

— Не можеш — възрази равин Кейлс, — защото никога не са те преследвали само защото си роден, заради това, което духовно и метафорично съществува в теб. Но всички тези хора тук? В техните родове има същите истории и дори по-тежки. Книгите, които имаш? Те имат същите книги. Храната, която ядеш? Те ядат същата. На теб Езекил може да ти се струва ненормален и навярно наистина е бил. Но за всички тук, независимо дали го знаят, или не, той е бил свидетел както на началото, така и на края, а това е достойно поне за малко уважение. Като стоиш тук, просто за да хапнеш простичко ястие, осъществяващ връзка с колективната история, голяма част от която се е зародила от нещастие, което няма нищо общо с който и да е от тези хора директно. А ти, ти трябва да приемеш последствията от своите ужасни решения.

— Прощавайте — започна Дейвид, като се увери, че не е повишил глас, — но какво ще кажете за вашите ужасни решения, равине? — От онова, което бе прочел, вече познаваше достатъчно еврейската история, за да е наясно, че казаното от равин Кейлс е абсолютно вярно, но това не означаваше, че иска някой да го поучава или да парадира с лицемерна набожност. — Вие също стоите тук, до мен и Бени, а не с вашите, хмм, как се наричаше? Миш… нещо си, или каквото е там.

— Мишпоха — намеси се Бени. — Това е думата, за която си мислиш.

— Точно така — потвърди Дейвид и внезапно почувства другия мъж като свой съперник. — Това е думата.

— Твоят народ ще бъде мой народ — изрецитира равин Кейлс. — Сигурен съм, че си чувал тези думи, нали?

Дженифър бе поставила в рамка този пасаж от Книга Рут в спалнята им, точно под снимката от сватбения им ден: 5 май 1988 година. Споменът внезапно парализира Дейвид. За пореден път бе осъзнал, че е започнал да забравя подробности от лицето й — специфични черти, бенки и пигментни петна, както и начина, по който двамата изглеждаха на онази снимка. Вече не можеше да си представи дори собственото си лице. Сети се, че е пропуснал десетгодишнината от сватбата им, и един нов стадий на тъга премина през него. Равин Кейлс беше прав. Всички тези неща бяха последствие от неговата огромна грешка.

— Добре ли си? — попита Бени.

— Аз, хмм — изрече Дейвид, но не можа да довърши. Всички маси край тях не бяха заети просто от възрастни хора… стари евреи… а от стари мъже и жени, които бяха заедно. Гледаха се, говореха за живота си, за миналото си, за незначителните подробности от ежедневното съжителство. Семейни двойки. Възрастни женени хора.

Дейвид трябваше да се махне от тази закусвалня.

— Челюстта ми — обясни. Не откъсна поглед от скута си, не посмя да погледне Бени, защото бе сигурен, че в очите му има сълзи. За бога. Наистина ли се бе стигнало толкова бързо дотук? Малко над шест месеца, няколко хиляди страници от книгите на юдаизма и внезапно се бе превърнал в голяма проклета фльорца. Проблемът бе, че на евреите не им се нравеха тези идиотщини със самосъжалението. Те си отмъщаваха и ако се будалкаш не с когото трябва, се събуждаш в леглото си и над теб са надвиснали агенти на Мосад. — Май имам нужда от перкоцет. Нещо ме стяга. Имам болки в очите.

— Добре — кимна Бени напълно сериозно. — Защо не отидете с равин Кейлс да си вземеш детския аспирин и ще се срещнем пак в синагогата след, да речем, трийсет минути? Ще имате още малко време да поспорите за значението на храната.

Равинът не бе откъснал очи от Дейвид през цялото време, или поне той имаше такова усещане. Възрастният мъж излъчваше някакъв вид доброта. Беше корав тип, това бе напълно ясно — странното бе, че изглеждаше и като някой със съвсем искрен интерес към благополучието на другите хора, което озадачи Дейвид.