Тод Голдберг - Другото лице

Нямаше добра причина Бени и равин Кейлс да смятат, че той е квалифициран да работи с деца или да се занимава с каквато и да е работа, която не е свързана с убиване на хора. Това бе неговият уникален и обработен набор от умения.

Дейвид не можеше да проумее какъв е случаят с равин Кейлс. С какво точно го държеше Бени? Той бе женен за дъщеря му, имаха деца и очевидно Бени бе достатъчно замесен в ежедневните операции на синагогата, щом равинът не се притесняваше, че го виждат да му дава пари насред ресторанта.

— Слушайте — каза Дейвид. Наведе се над масата и произнесе думите възможно най-тихо, но така, че да го чуят. — Бях добър войник дотук. Поискахте да ми смените лицето. Добре. Сменихте го. Искахте да прочета петстотин книги за юдаизма. Прочетох ги. Искахте да попълвам тестове, да пиша есета. Няма проблем. Дайте ми молив НВ. Поискахте шест месеца да живея като в кафез, напълно изолиран от външния свят, в една къща с онзи полуидиот Малкия Джо. Усмихнах се и го изтърпях. Сега или някой ще ми каже какъв е планът, или излизам от играта. А ако изляза от играта, ще пострадат хора. Това е всичко, което имам да кажа.

За миг другите двама мъже се смълчаха, затова Дейвид се облегна назад, отхапа от геврека си и започна да дъвче ядосано. Поне си помисли, че равин Кейлс и Бени ще приемат поведението му за гневно, макар всъщност да дъвчеше с облекчение, защото най-сетне бе казал това, което си мислеше (освен това най-сетне можеше да дъвче с реална цел, което беше приятна изненада). Беше леко загрижен дали е изиграл правилно картите си.

Бени и равин Кейлс изглеждаха изненадани — нито един от тях не бе свикнал да му поставят ултиматум, но ако имаше нещо, което Дейвид бе научил в живота си, то бе, че щом позволиш на някой друг да диктува условията на собственото ти оцеляване, се превръщащ в мъртвец. Ето защо, макар да бе част от Фамилията през всичките тези години, той все още работеше на свободна практика и не му пукаше дали някой ще се ядоса, че не е получил процент от печалбата му. Ако някой искаше процент, можеше да дойде и да се опита да си го вземе.

— Кажи ми нещо, Дейвид — започна равин Кейлс напълно спокоен, държанието му си остана съвсем естествено. — Разбираш ли какво си прочел, или просто го запомняш?

— Разбирам това, което разбирам — обясни Дейвид. — Някои неща просто ми звучат като странни истории, които някой е измислил, докато е бил на метамфетамини.

Равинът отхапа от закуската си — пушена сьомга и лук, нито едно от двете не блазнеше Дейвид, но тази храна явно бе популярна в заведението, защото половината от осемдесетгодишните старци наоколо имаха големи парчета от розовата риба в чиниите си — и започна да я дъвче напълно спокоен, като в това време не откъсваше очи от Дейвид.

— Дай ми пример — каза равинът.

Цялата тази работа ставаше твърде странна. Дейвид съвсем откровено бе заплашил да убие и двамата мъже, но никой от тях не изглеждаше обиден. Ако си беше у дома, някой вече щеше да е мъртъв. В Лac Вегас всичко бе различно, дори закусвалнята, в която седяха — сякаш някой бе взел чикагска закусвалня и я бе преместил насред пустинята. Самият Дейвид също бе друг — седеше в някакво сепаре, облечен в костюм за хиляда долара, и отправяше заплахи, които вече дори не знаеше как да изпълни. А сега му задаваха въпроси за религиозни текстове, сякаш е нормален човек, а не някой, който е изпратил на два метра под земята колко… петдесет човека? Или по-скоро седемдесет и пет. По дяволите, може би дори сто. Никога не си бе водил отчет за бройката на жертвите, никога не се беше и опитвал, но можеше да види всяка една от тях. Спомняше си всеки детайл. Защото това му беше работата. Съхраняваше информацията в една папка в главата си, която можеше да отвори по всяко време. Ето какъв бе планът му за справяне с рискове — знаеше, че най-меката част от трахеята всъщност се намира долу, при ключицата, и ако искаш да си милостив, притискаш сънната артерия за около трийсет секунди. Така човекът първо изгубва съзнание, а после можеш да му прекършиш трахеята без много съпротива. Но какво можеше да направи сега? Да се пресегне през масата и да наръга равина в гърлото с ножа за мазане на масло? Да го задуши с геврека? А после да убие двадесетина възрастни граждани на път за изхода?

— Ами — започна Дейвид, след като обмисли нещата още малко, — този Езекил е доста омотан. Виденията му за Долината на сухите кости се споменават в половината от ортодоксалните писания. Искам да кажа, че този тип е бил откачалка от най-висша класа и въпреки това всяка втора книга в колата ми говори за него, сякаш е божествено създание. Моето мнение? Той е или с деменция, или с шизофрения. Определено не е уравновесен човек.