Тод Голдберг - Другото лице

Когато влезе вътре, първото, което му направи впечатление, бе големият брой възрастни хора. В предната част на сградата имаше пекарна и старците се бяха наредили плътно до витрината с тестени изделия, а глъчката от техните разговори, осъществявани с помощта на слухови апарати, отекваше между стените на закусвалнята. Какофонията напомни на Дейвид за бинго залата, която някога Фамилията въртеше на Южното крайбрежие. От другата страна на пекарната имаше салон с места за сядане — сепарета, разположени под формата на буквата С, които гледаха към улицата и паркинга. По средата между тях имаше около дузина маси. Дейвид винаги се бе притеснявал от възрастни хора. Никога не бе допускал, че може да доживее до петдесет или нагоре, дори когато се появиха Дженифър и Уилям и животът започна да му се струва… различен. По-ценен. Просто не изглеждаше правдоподобно. Баща му умря на четиридесет. Никога не бе познавал баба си и дядо си. Майка му се ожени повторно и се премести в Аризона веднага щом той завърши гимназия. Загубил бе напълно връзка с нея, макар да предполагаше, че е още жива. Мечтата му да зареже бизнеса и да се премести в Калифорния като преуспял човек си оставаше просто мечта — нещо, което заравяше дълбоко в ума си, когато вършеше поръчкови убийства в Шампейн. Оказа се, че Сал Купъртин е мъртъв. Дейвид си помисли, че може да започне да съставя списък с всичките жестоки шеги, които му поднасяше животът, само за да е сигурен, че не си въобразява половината от глупостите, които се случваха.

Забеляза Бени, който седеше сам на едно сепаре в ъгъла. Пред него на масата имаше разтворени документи и три бутилки с вода. Бени държеше чифт очила за четене в едната си ръка, които Дейвид никога преди не бе забелязвал.

— Закъсня — заяви босът, когато Дейвид се мушна в сепарето.

— На Малкия Джо му отне малко време, за да свали всички книги на долния етаж.

— Как вървят нещата там?

Хлапето става — отвърна Дейвид, макар да не искаше Малкия Джо в къщата, тъй като от половин година насам не бе имал възможност да остане сам със себе си поне за известно време.

— Той е тъпанар — възрази Бени.

— Нямам проблеми с него — каза Дейвид, без да е сигурен защо защитава Малкия Джо.

Бени си сложи очилата и огледа лицето му.

— Усещаш ли някаква болка?

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Имаш ли отоци?

— Леки, около брадичката — отговори Дейвид. — Едва ли ще понеса ъперкът, ако това ме питаш.

— Челюстта ти изглежда добре — заяви Бени. — Брадата, която си пускаш, ти отива.

— Не мога да се позная, като се погледна в огледалото.

— Такава беше идеята. — Събра хартиите пред себе си, които според Дейвид приличаха на проекти и таблици, на истинска бизнес документация, и ги пъхна в кафеникав пощенски плик. — Както и да е — продължи Бени. — Готов ли си да започнеш да изкарваш пари?

— Да — каза Дейвид, без да знае с какво точно се съгласява. Всичко му се струваше по-добро занимание от това да седи, да чете и да гледа местните новини. Може би Бени щеше да го изпрати да убие синоптика на Канал 3, който съобщаваше на гражданите на Лас Вегас прогнозата (а тя гласеше, че за петдесети пореден ден температурата ще е трийсет и един градуса) в компанията на кучето си, сякаш стресът от сините небеса, сухия въздух и града, пълен със стриптийзьорки, бе твърде голям, за да може водещият да се справи сам с бремето. — Имам нужда да се махна от къщата.

До масата се приближи сервитьорка и се усмихна топло на Бени.

— Здравейте, господин Савоне — поздрави момичето. Беше на около осемнайсет, не повече от двайсет години, висока, с кестенява коса. На едната й ноздра имаше дупка, където навярно закачаше халка обикновено, на глезена си имаше татуировка на малка пеперуда, точно над късите чорапи и белите кецове. Всички сервитьори и сервитьорки носеха еднакви униформи: жълтокафяви къси панталони, червени блузи с поло яка, бели обувки. На Дейвид му се стори, че тази сервитьорка е подгънала късите си панталонки малко повече от колегите си. Не че това му пречеше.

— Как си, Триша?

— Супер — отговори тя. — Как е жена ви? Не съм я виждала в синагогата от цяла вечност.

— Болна е от известно време — обясни Бени.

— Надявам се да не е нещо сериозно.

— Женски проблеми — отвърна Бени. Дейвид се възхити на неговата прямост. — Как се наричаше? Ендометриоза? Когато се влоши, едва става на крака. Но какво да се прави, нали така?

— О, не! — възкликна Триша. — Е, когато се почувства по-добре, ако имате нужда някой да гледа децата, за да излезете на вечеря или нещо такова, с удоволствие ще дойда по всяко време да ви помогна.