Тод Голдберг - Другото лице

— Не — възрази жената. — Тази къща е изплатена и аз ще остана в нея, докато Сал се върне.

— Ако се върне, ще влезе в затвора — изрече Джеф. — Ако има късмет.

— Така да бъде — заяви Дженифър, — но първо ще се върне тук, а аз ще го чакам, без значение кога ще се случи.

— Чудесно — заяви агентът. Протегна ръка към нея и за негова изненада тя я пое. — Обадете ми се, ако се чуете със съпруга си. Мога да му помогна.

Дженифър се изсмя.

— Добре — съгласи се. — Непременно ще го направя.

Джеф се взираше в Дженифър Купъртин, докато тя събра разпръснатите из предния двор динозаври, а после извика на сина си да остави колелото и се запъти към вратата на дома си. Съвсем обикновена домашна сцена. Жената бе описала Сал Купъртин като най-любящия човек на земята и може би беше права. Но това не променяше факта, че той беше и убиец.

Нещо друго, което бе казала Дженифър, започна да притеснява Джеф и преди да се е прибрала, агентът извика:

— Госпожо Купъртин, само още един въпрос.

— Какъв е той, агент Хопър?

— Как си изплатихте къщата?

Жената се усмихна.

— Не знаете ли?

— Ако знаех, нямаше да ви питам.

— Плати я братовчедът Рони — обясни тя. — Подранил подарък за рождения ден на Уилям.

През първата седмица равин Дейвид Коен не можеше да си отваря устата повече от сантиметър и половина — достатъчно пространство, за да успее да навре вилица вътре и да сдъвче добре храната. Хранеше се основно с меки храни. Картофена салата, макарони. Но в понеделника преди Деня на благодарността, докато си миеше зъбите с луксозната електрическа четка, която си бе взел, след като Прошарената брада приключи със свалянето на скобите, Дейвид осъзна, че почти е възвърнал пълната подвижност на челюстта си.

Е, устата още го наболяваше при дълги разговори, но двамата с Малкия Джо така или иначе не провеждаха дълги и сложни беседи. Научи, че съквартирантът му е портиер в „Дивият кон“ — работа, към която Малкия Джо се бе завърнал, след като разрешиха на Дейвид да излиза през предната врата на къщата. Хлапето отговаряше за събирането на пари от сводниците, които водеха момичетата си в клуба. Получаваше малък процент от печалбата на около двеста стриптийзьорки, които работеха нощем през уикенда, и това му даваше възможност да си купува анцузи „Найк“ и златни ланци. Дейвид подразбра, че другата работа на Малкия Джо е да осигурява малко лична охрана за самия него. Техниката за видеонаблюдение се намираше в гардероба на хлапето, в който бяха складирани толкова оръжия, че с тяхна помощ при необходимост можеше да се изкара една доста дълга обсада.

Дейвид научи още, че Малкия Джо има две големи амбиции. Първата бе да си има каравана на главната улица във Вегас, от която да продава най-различни видове хотдог и парчета домашно изпечен пай. Представяше си, че майка му ще се занимава с приготвянето на храната. Караваната трябваше да работи от полунощ до пет сутринта, когато всички пияници и наркомани излизат да си търсят стока, а танцьорките свършват смените си.

— Ще го направя много изискано — обясняваше Малкия Джо. — Нищо общо с долнопробните камиончета за тако, където нямаш представа какво сирене ти слагат. Ще предлагам също и свежи сирена. Ще бъде много яко.

— За това ще ти трябва разрешително — заяви Дейвид. — Наистина ли искаш да привлечеш вниманието на щатските власти?

— Ама сериозно ли?

— Каква е другата ти идея?

— Бени ме накара да запиша някакви курсове в местния колеж в Южна Невада — продължи Малкия Джо. — За компютри и други такива глупости. Оттам ми хрумна идея да направя уебсайт, където хората просто ще могат ежедневно да си споделят мислите. Да разказват в две изречения това, което им идва наум. Ще го нарека „Изрази“, но със „с“.

— Защо просто не го наречеш „Доносници“?

— Не ме бъзикай, кучко — пошегува се Малкия Джо, сякаш бяха приятели.

Дейвид каза на Малкия Джо, че ако някога отново го нарече „кучка“, двамата с майка му ще продават хотдог и пайове в пустинята от задния багажник на изгорял кадилак. За първи път от шест месеца насам заплашваше някого и се почувства страхотно.

Сякаш отново се бе върнал в играта.

Но всички книги, които бе изчел, имаха остатъчен ефект върху Дейвид. Въодушевлението му се оказа краткотрайно заради простодушното оскърбление, което видя по лицето на Малкия Джо. Замисли се върху нещо, което бе прочел в Талмуда — „Недей да търсиш отговорност от човека за онова, което той изрича в яда си“. Истината бе, че въобще не му пукаше дали Малкия Джо му вика „кучка“ или нещо друго. Това бяха просто думи, а и хлапето на практика беше неграмотно, едва ли разбираше какво точно казва. Дейвид просто беше ядосан на всичко. Смисълът на живота му беше отишъл по дяволите.