Тод Голдберг - Другото лице

Дженифър стоеше на верандата и наблюдаваше момчето. То заобиколи къщата тичешком и се върна на велосипед с три колела. Мина покрай колата и излезе на улицата, след което се завъртя, обърна, премина отново по дългата алея и покрай колата (този път от страната на седалката до шофьора), преди да завие наляво и да изчезне. Няколко мига по-късно момченцето отново се появи иззад къщата. Дженифър слезе от верандата, прескочи нещо, което приличаше на няколко динозавъра, вкопчили се в битка на предната ливада, и се приближи до крайслера. Беше висока — може би около метър и седемдесет и пет, и изсипа в купето на колата дългата си руса коса. Имаше зелени очи, макар днес да бяха силно зачервени, а около тях имаше дълбоки тъмни кръгове, които също не й помагаха да изглежда по-добре.

— Моля ви, махнете се от имота ми — настоя. Учтиво. Мило. Сякаш агентите бяха просто още едно неудобство в живота й. Все едно на вратата й се бяха появили Свидетелите на Йехова, докато е гледала телевизия.

— Искам само да ви задам няколко въпроса — обясни Джеф.

— Какви сте? ФБР или ченгета? Не сте от пресата, личи си пределно ясно от хубавите ви вратовръзки.

— ФБР — заяви старшият агент.

Дженифър загриза кожата около дясното си кутре. То изглеждаше доста възпалено и на Джеф му се прииска да се пресегне през Матю и да го извади от устата й, сякаш тя бе малко дете. Не можеше да се сети за всичко, което имаха за нея в досиетата, но онова, което си спомни, му подсказа, че не е типичната съпруга от Фамилията. Преди брака си позната като Дженифър Франджело, тя ходеше на уроци по рисуване в колежа „Олив-Харви“, получаваше добри оценки, двамата й родители бяха мъртви (рак и сърдечно заболяване) и нямаха роднински връзки с никоя от известните криминални фамилии. Дженифър бе просто жена, която се е влюбила в социопат. Случваше се всеки ден и ако Джеф можеше да разбере каква е причината, щеше да се пенсионира и да започне да води свое собствено вечерно шоу.

— Ако моментът е неподходящ, можем да дойдем друг път — добави.

— Подходящ е — каза Дженифър. — Повечето съседи още са на работа, така че няма да могат да излязат, за да гледат шоуто на изродите. — Спря и огледа пръста си. Започнал бе да кърви, затова тя улови края на тениската си и го притисна към ръката. — Съжалявам за това, което смятате, че е извършил съпругът ми — продължи. — Искам да кажа, че съжалявам за вашите приятели. Такива ли бяха?

— Да — потвърди Джеф.

— Никой не заслужава да си отиде по такъв начин.

— На едно мнение сме по този въпрос — съгласи се с нея старшият агент.

— Съпругът ми — започна Дженифър — е добър човек. Зная, че не вярвате. Той обича сина си. И е грижовен човек. Много грижовен.

Незнайно защо Джеф не се съмняваше в думите й. Беше изслушал всички записи от подслушванията, които бяха направили на Купъртин при срещите му с момчетата — дори и последния, и установи, че той му се струва… нормален. Имаше нелошо чувство за хумор. Дори за кратко и съвсем неочаквано бяха засекли негов личен разговор седмици по-рано, когато Купъртин бе прекарал петнайсетина минути пред метрото, близо до университета. Говореше по телефона за някакво лекарство за кашлица и наричаше жена си „бебчо“. Преди да затвори, й каза, че я обича. После си купи сандвич с риба тон. Като съвсем нормален човек.

— Вашият съпруг — започна Джеф — работи като наемен убиец за Фамилията.

— Той никога не е бил арестуван, знаете ли?

— Разбира се — отвърна Джеф.

— А знаете ли, че онези хора, които наричате Фамилията, хвърлиха баща му от една сграда? Защо би работил за хора, които са му причинили подобно нещо?

Дженифър се разплака и Джеф се запита колко ли е трудно да изживееш един ден от нейния живот. Обикновено не се опитваше да бъде съпричастен към хората, които разследва, но пък той не разследваше Дженифър.

— Не съм тук, за да ви тормозя — каза й.

— Ченгетата се появяват всеки път, когато изляза. Не идват тук, защото сигурно знаят, че вие подслушвате всичко, но карат зад мен, когато ходя да пазарувам. На Уилям много му харесва. Но нали ги знаете чикагските ченгета. Вече не водят разследване. А тези, които ме спират, смятат, че Сал е станал защитен свидетел, и затова искат да се уверят, че съм добре. Питат ме дали се нуждая от нещо, предлагат ми пари и разни други неща. Последния път един от тях дойде при мен в пицария „Тино“ и ме попита от какво се нуждая. Отвърнах му, че би било най-добре да ми плати сметката за електричество. Само се шегувах, нали разбирате, макар че се питам дали го е направил. Може би другия път ще го помоля да ми плати химическото чистене.