Тод Голдберг - Другото лице

Всъщност полицейските кучета бяха намерили (в сметище, което по една удобна случайност бе собственост на Фамилията) половината череп, овъглен до кости и с дупка от куршум трийсет и осми калибър в тила, прикрепен към тяло, което също бе овъглено до кости. Услужливо портфейлът на Сал Купъртин също бе подхвърлен наблизо. Шофьорската книжка, която необяснимо защо Купъртин подновяваше периодично, съдържаше единственото му потвърдено описание за последното десетилетие: сто осемдесет и два сантиметра, деветдесет и седем килограма, кестенява коса, кафяви очи. Имаше мургав тен, така че изглеждаше малко по-екзотичен, отколкото всъщност беше, въпреки че двамата му родители, а също и техните родители, бяха родени и израснали в Чикаго. В досието му пишеше, че има татуировка на черна билярдна топка номер осем на рамото, което би било добър идентификационен белег, ако тялото имаше ръце.

Всичко бе прекалено удобно, макар че се случваше Фамилията да убие някого от своите и да остави тялото му на лесно за откриване място. Няма как да правиш бизнес в Чикаго от близо столетие, без да знаеш как да изкупиш грешките си, дори и тези към властите. Колко корумпирани ченгета бяха убили през годините? Двайсет и пет? Петдесет? Достатъчно, за да опозорят града и да го прочистят донякъде. Да, имаше лоши ченгета… и ето какво им се случваше. Затова ФБР прие появата на тялото на Сал Купъртин като предложение за примирие. Бюрото не си даде труд да направи по-щателно разследване, за да установи дали това наистина е Купъртин, понеже посланието бе достатъчно ясно: „Ние ви се реванширахме.“ Джеф обаче знаеше, че трупът не е на убиеца, просто не бе възможно.

— Да ви донеса ли друго? — попита чиновникът.

Джеф вдигна поглед от документите и видя, че младежът е сортирал внимателно цялата информация. Кутиите с данни за предполагаемите жертви на Купъртин бяха наредени в добре оформена пирамида, тези за членовете на семейството му — в друга, а кутиите с обща информация — в трета. Агентът оцени старанието до известна степен.

— Как се казваш? — попита.

— Матю Дрю.

— Студент ли си?

— Миналия декември завърших Университета на Илинойс в Чикаго — обясни младежът. — От Куантико ме изпратиха обратно тук, за да видят дали ще пасна на обстановката. Така че сега просто изчаквам да видя къде ще ме разпределят.

— Значи си агент?

— Да — потвърди Матю. — Предполагам, че съм.

— Каква е специалността ти?

— Ако зависеше от мен, щях да съм в отдела по спасяване на заложници — призна. — Обучен съм за член на щурмова група.

— Защо ми разнасяш кутиите тогава?

Матю сви рамене. Беше млад, може би на двайсет и пет, предположи Джеф, но с широки рамене — навярно бе играл футбол в отбора на университета.

— Сигурно ще го правя, докато ми наредят друго.

— А този случай — започна Джеф, — какво знаеш за него?

— Само каквото видях по новините.

— Стига, де! Цяла сутрин местиш кутии с материали за големия лош Сал Купъртин и не си се спрял, за да прочетеш един-два документа?

Хлапето се ухили:

— Може и да съм хвърлил едно око.

— Какво ще кажеш? Смяташ ли, че трупът е на Купъртин? — Джеф подаде на Матю папката, която четеше, но той не я отвори веднага, което подсказа на старши агента, че вече бе отделил известно време на документите.

— Искате личното ми мнение или да направя обосновано предположение? — попита младежът.

— И двете — отговори Джеф.

Матю отвори папката и запрелиства документите.

— Тялото е намерено три дни след убийството, но заедно с боклука, който е бил транспортиран пет дни по-рано — започна. — Така че бих предположил, че Купъртин е бил скрит на сигурно място, а не е бил захвърлен в контейнер за смет. Всъщност са го пренесли и са го сложили под купчина с боклук. Без зъби. Без ръце. Без крака. Без нищо, така да се каже. Твърде брутален начин да убиеш човек, който ти е вършил доста добра работа, нали?

— Ти ми кажи — насърчи го Джеф.

— Изглежда ми прекалено. Все пак е бил техният най-добър убиец. Оплесква нещата и убива няколко от добрите момчета… лоши новини, нали така? Но не чак толкова лоши, колкото ако краде пари или участва в заговор срещу шефовете си. Ако са го убили, понеже е объркал нещата, би трябвало да е по по-сносен начин. Портфейлът? Това е твърде небрежно за хора като тях. Няма начин да го забравят сред бъркотията.

— Тоест?

— Това не е той.

— Защо са инсценирали смъртта му? Защо са убили друг човек?

Матю затвори очи за миг.