Тод Голдберг - Другото лице

— Просто махни тази гадост от устата ми — настоя Дейвид.

Прошарената брада погледна към Бени, за да получи одобрение, а той вдигна ръце:

— Направи каквото иска.

— Почакай тук още няколко минути, докато двамата с асистента ми стерилизираме всичко необходимо — каза Прошарената брада.

Тъмнокожите мъже влязоха в кемпера и ги оставиха сами навън. Дейвид си помисли, че ако онези извадят иглите и останалите медицински инструменти, за да ги стерилизират на барбекюто, той просто ще си извади сам скобите, а инфекцията да върви по дяволите.

— Бях готов да платя още стотачка — заяви Бени.

— Благодарен съм ти — отвърна Дейвид и наистина беше така. — Но няма да позволя на онова копеле да ми инжектира абсолютно нищо.

— Мисля, че асистентът му върши тази работа.

— Още по-лошо.

Тогава Бени се усмихна. Беше истинска, непресторена усмивка.

— Ще ти се отплатя за това — рече Бени. — След пет или десет години. Когато двамата с теб управляваме този град. Ще седим някъде и ще се смеем на тази история.

След десет години — помисли си Дейвид — ще съм на някой плаж с жена си и детето. А ти най-вероятно ще си мъртъв и сигурно аз ще съм те убил.“ Хубавата мисъл развесели Дейвид. Дори се усмихна, макар да бе сигурен, че заради скобите, стегнали челюстта му, никой не може да прецени каква емоция се опитва да изрази. Което също не беше лошо.

Докато следваше магистратура по криминология в Университета на Илинойс, Джеф Хопър от време на време пъхаше учебниците и обяда си в раницата и изтичваше разстоянието от километър и половина до полевия офис на ФБР, който се намираше на Рузвелт роуд, за да учи в почивката между лекциите. Наистина беше доста глупаво, тъй като не му позволяваха да влиза вътре. В края на осемдесетте Джеф вече бе навършил трийсет години, но все още му се струваше, че всичко е възможно, включително и да работи като специален агент на ФБР. За разлика от новобранците, които пристигаха в кампуса, той знаеше, че професията на агент не е бляскава и вероятно включва досадна рутинна работа. Но поне в нея имаше по-възвишена цел, което му харесваше.

В миналото Джеф бе работил като ченге в Уола Уола, щата Вашингтон, и макар работата да бе солидна и не много опасна (беше извадил пистолета си от кобура само веднъж за цялата си активна служба, за да прекрати сбиване между пияни имигранти, които работеха във ферма), не беше онази героична професия, която си представяше, че ще има, докато растеше в Сиатъл. Определено никога не си бе представял, че ще живее в градче като Уола Уола с очарователен градски център, буйни житни ниви и… толкова. Установи се там, купи си къща до кънтри клуба и дори изкара кратка любовна афера с гостуваща преподавателка от колежа „Уитман“. (На Джеф му харесваше, че връзки като тази траеха определено време, тъй като никой от посетителите на Уола Уола не се осмеляваше да остане там твърде дълго.) Но когато стана ясно, че полицейското звено на града трябва да се съкрати наполовина заради една неприятна бюджетна криза, Джеф на драго сърце напусна доброволно. Имаше малко спестени пари, тъй като бе добре заплатен ерген в населено място, което не бе особено приятно за живеене, и започна да проучва висшите учебни заведения.

Знаеше, че няма да го приемат в ЦРУ, защото не беше бивш военен, а и с бакалавърска степен от Университета на Вашингтон вероятно изглеждаше доста либерален, което не се харесваше на хората от тази институция. Възрастта навярно също играеше роля. От друга страна, във ФБР харесваха малко по-възрастни кандидати, по-зрели, които нямат против да извършват следователска работа от бюрото си, ако е необходимо. И така работата във ФБР се превърна в цел на Джеф. Не самата канцеларска работа, макар да бе осъзнал, че точно оттам ще започне. А ако с ФБР не се получеше? Тогава може би Агенцията за национална сигурност. Ако не станеше и там? Джеф имаше цял списък с варианти, записани в бележник с жълти листа. Дори считаше, че работата, свързана със специалните разследвания в данъчната служба, ще е приятно занимание — може би ще разобличава мафиоти, замесени в схеми за укриване на данъци, или нещо подобно. Но най-силно Джеф Хопър желаеше да носи костюм — много елегантен костюм със скрит отдолу пистолет — и да води борба срещу лошите, за да спаси Америка.

Но оттогава бяха изминали десет години и докато зяпаше през прозореца на офиса си към насипа отвън, където обичаше да сяда, сега Джеф се питаше какво, по дяволите, се е опитвал да докаже. Дали си е въобразявал, че призракът на Едгар Хувър ще пресече улицата и ще му предложи работа? Дали е вярвал, че ще научава изключителни сведения само защото диша същия въздух като полевите агенти? Как не се бе досетил, че ще му е необходимо толкова много време, само за да получи достъп до тази сграда; че ще трябва да премине през Куантико, Канзас, Кливланд и Рочестър, а докато най-сетне се озове в бленувания Чикаго, романтичната му представа за работата във ФБР ще е стъпкана от силното убеждение, че мрази да носи вратовръзка? Дали въобще бе научил нещо, докато седеше тук, сред всичките тези изгорели газове от преминаващи коли и камиони? Едва ли.