Тод Голдберг - Другото лице

— Може би заради влиянието на братовчед му Рони. Може би като жест на признателност за неговите услуги. Може би са се страхували да тръгнат след него. Може би е комбинация от всичко това. Няма голяма логика. Тук е проблемът. По-лесно е да се инсценира, че това е Купъртин, и да си дойдат нещата отново на мястото. По-лесно е за семействата на жертвите, а и за нас също.

Матю беше прав, но Джеф не се тормозеше заради четиримата мъже, които Сал Купъртин бе убил. Да, тяхната смърт имаше значение. Определено. Но Джеф се измъчваше, защото за Сал Купъртин агент Джеф Хопър бе мъртъв; защото убиецът бе видял името му на хотелската сметка и бе решил, че трябва да се качи горе и да го очисти — да пусне куршум в главата му или да го удуши, както бе сторил с Кал. Където и да се намираше сега наемният убиец, а Джеф бе сигурен, че е някъде на свобода, той смяташе, че е убил Джеф Хопър.

И за известно време може би наистина го беше убил. За около шест месеца. Сега на агента му се искаше Сал Купъртин да разбере, че Джеф Хопър е жив и възнамерява да го залови.

— Имаш ли тук, в офиса, спортно сако или нещо подобно? — попита Джеф.

— He — отвърна Матю. Носеше светлокафяви панталони (марката им вероятно беше „Докърс“) и добре изгладена бяла блуза с поло яка, която се беше изцапала с мръсотия и прах от разтоварването на кутиите.

Джеф погледна часовника си. Беше малко след два.

— Наблизо ли живееш?

— Да — потвърди младежът, — до колежа.

— Там имаш ли костюм?

— Да.

— Добре — заяви Джеф. — Иди да се преоблечеш и се върни. Излизаме, за да свършим малко оперативна работа.

— Звучи ми добре — каза спокойно Матю, но Джеф усети, че младокът е развълнуван. Явно още не знаеше, че Джеф Хопър е неудачник. — Къде отиваме?

— До дома на Сал.

Джеф Хопър винаги се изненадваше от къщите, в които живееха лошите хора, тъй като приличаха досущ на онези, в които живееха добрите. Пред жилището на Сал Купъртин в Лънкълнуд дори имаше бяла ограда, скована от колчета. Тя си подхождаше отлично с павираната автомобилна алея, над която се извисяваше внушителен ясен. За дървото даже бе завързана люлка от автомобилна гума — нещо, което Джеф също си бе мечтал да има един ден, ако въобще се сдобие с деца, макар че на неговата възраст те навярно щяха да са доведени деца. Беше на четирийсет и пет, неженен и без ясни перспективи на хоризонта, което потвърждаваше тази теза.

Хопър накара Матю да обиколят района още веднъж, преди да се срещнат с колата за наблюдение, паркирана в края на улицата — странно място за надзираване на къща, тъй като служителите трябваше цял ден да се взират в страничните огледала, както и в това за задно виждане. Джеф се запита колко дълго ще продължат да наблюдават дома на Купъртин. Може би още месец? Или два? В къщата сигурно имаше монтирани подслушвателни устройства, а на колата на Дженифър Купъртин бе прикрепено проследяващо устройство, така че нямаше реална причина за безпокойство, че жената ще напусне града, за да открие съпруга си или да се срещне с него, без от ФБР да узнаят. Още имаше минимална вероятност тя и синът й да са в опасност от страна на Фамилията, но Джеф смяташе тази идея за неправдоподобна. Това бяха идиотщини на руската мафия, на които дори италианците не гледаха с добро око.

Матю спря до черния крайслер и Джеф свали прозореца си, за да разговаря с агентите в другия автомобил. Бяха двама, горе-долу на възрастта на Матю и с подобно телосложение, така че в свободното си време навярно проклинаха онези, които ги бяха вербували за ФБР с обещанието, че ще са на фронтовата линия във войната срещу престъпността.

— Нещо интересно да ни споделите? — попита Джеф. Не разпозна двамата мъже, което вероятно означаваше, че и те не го познават. Така беше най-добре за всички.

— Напоследък е доста спокойно — отговори онзи на волана.

— Откога?

Шофьорът погледна часовника.

— Знам ли, може би от деветдесет дни. Прав ли съм, Куп?

Куп, агентът на седалката до шофьора, бе твърде зает да реди пасианси върху таблото, за да погледне към Джеф.

— Да — потвърди. — Плюс-минус месец. — Обърна деветка купа, но се затрудни да й намери място.

— Добре — рече Джеф. — Кога за последно е идвал някой от Фамилията?

— Никога — отвърна шофьорът. — Идват само съпругите и приятелките. Жената на Рони Купъртин дойде с две деца преди около седмица. Остана десетина минути и си тръгна разплакана. Оказа се доста забавен ден.

— Нима? — поинтересува се Джеф.