Тод Голдберг - Другото лице

— Да — кимна шофьорът. — Дженифър остана около час на моравата с чук в ръка и доста лошо блъскаше по онова голямо дърво до павираната алея. Когато й писна, излезе на улицата с кошница за пикник, пълна с храна, и в следващите… знам ли, двайсетина минути хвърля плодове и зеленчуци по нас.

— Има доста точен мерник — добави Куп.

Това обясняваше защо са паркирали толкова надолу по улицата.

— Добре — каза отново Джеф. — Искаме да й зададем няколко въпроса, така че ми се обадете на мобилния, ако Ал Капоне се появи.

Джеф подаде на шофьора визитната си картичка и когато агентът прочете името му, стана ясно, че го е разпознал.

— Добре — заяви шофьорът, — точно така ще направя.

После смачка визитката и я пусна на пътя между двете коли.

Матю не остави възможност на Джеф да каже каквото и да е — даде бързо газ, за да покаже пределно ясно, че е достатъчно учтив да не обели и дума. Подкара същия черен крайслер надолу по пресечката, след което отби като по учебник в автомобилната алея на семейство Купъртин. Нека заподозряният знае, че се чувстваш съвсем уютно на неговата частна собственост… докато съвсем очевидно блокираш колата му и отнемаш възможността му за бягство. Матю откопча предпазния колан, но Джеф сложи ръка на гърдите му:

— Спри.

— Какво ще правим? — попита младежът.

— Ще изчакаме госпожа Купъртин да излезе — отговори Джеф.

— А ако не се появи?

— Ще се появи — увери го Джеф. — И когато го стори, не се притеснявай да й задаваш въпроси.

— Неловко ми е да я разпитвам — призна Матю. — Не съм запознат с всички подробности по случая.

— Знаеш, че съпругът й е убил трима агенти и един таен информатор — заяви Джеф. — Не е ли достатъчно?

— Предполагам. Да изключа ли двигателя?

— Не, нека работи — каза Джеф.

Матю остана мълчаливо на мястото си през следващите десет минути, не включи радиото и дори не свали прозореца. Джеф беше впечатлен. Не беше типично за агент на ФБР, бил той и новобранец, да стои тихо и спокойно. Но хлапето се размърда на седалката си няколко пъти. После изпука кокалчетата на пръстите си.

— Спортувал ли си нещо в университета?

— Лакрос — отвърна Матю.

— В някое от скъпите университетчета, дето са целите в бръшлян ли [10] Препратка към най-престижните университети в САЩ, които са част от „Бръшляновата лига“. - б. р. ?

— На цели туфи.

— Добро училище ли е? — Джеф вече се занасяше с младока.

— По-добро от някои — отговори Матю. — По-скъпо от повечето. — Вирна глава и свали прозореца. — Мисля, че венецианските щори мърдат.

— Да — потвърди старшият агент. — Госпожа Купъртин надникна няколко пъти.

— Знаете ли — започна младежът, — тя все пак не е убила онези агенти.

— Зная.

— Тогава защо я притискаме да излезе? Защо просто не отидем до вратата?

— За да ни огледа добре — обясни Джеф. — Така няма да се страхува да излезе и да говори. Ако отидем да почукаме на вратата и й покажем значките си, е възможно детето й да изпадне в паника, да започне да пищи, да плаче и да вдигне врява. Тогава кучето ще започне да лае и всичко отива по дяволите. Не искам това да става. Когато е готова, ще излезе сама навън и ще започне да ни задава въпроси.

— Това стандартна процедура ли е?

— Не — отвърна Джеф. — Стандартната процедура е да си вършим другата работа и да се преструваме, че тялото от бунището е на Сал Купъртин.

— Двамата агенти, с които разговаряхме, подразниха ли ви?

— Малко — призна Джеф.

— Не мога да разбера едно — заяви Матю. — Не искам да прозвучи обидно, но как така все още сте на работа?

— Защото не съм напуснал.

Матю стисна волана. На Джеф му хареса, че хлапето не се плаши да задава въпроси. Не се притесняваше, че може да каже нещо неправилно, а дори и да изпитваше смущение, бе преценил, че Джеф не е от типа хора, които биха злоупотребили с положението си. В интерес на истината преди шест месеца старшият агент бе тъкмо от тези хора. Беше такъв тип човек още от годините, прекарани в Уола Уола. Може би дори от годините, когато ходеше на ясла в Сиатъл. Отгледан бе по този начин от баща си — човек, когото презираше до деня на смъртта му. Макар че след като татко му легна на два метра под земята, взаимоотношения им се подобриха неимоверно.

— Започва се — предупреди Матю.

Предната врата се отвори и навън изтича малко момче, следвано плътно от майка си. Джеф видя, че Уилям все още е малко дете на не повече от четири или пет години. Имаше русата коса на Дженифър, но беше взел мургавата кожа и дълбоките очи на баща си. При повече късмет, помисли си Джеф, майка му ще се отърве от всички следи, останали от баща му, и момчето ще може да започне на чисто. Ще се премести на място като Небраска и ще изживее целия си живот със съзнанието, че баща му никога не е бил част от него. Можеш ли да причиниш подобно нещо на четиригодишно дете? Вероятно. Ако е на три, със сигурност. Но когато станат на пет, децата вече помнят твърде много. Хлапето все още имаше шанс да не бъде покварено от Фамилията.