Тод Голдберг - Другото лице

— Изглеждаш добре — похвали го Бени, когато се настани на седалката до шофьора.

— Свалил съм тринайсет килограма — отвърна Дейвид. Не можеше да отваря устата си почти от шест седмици. Една вечер, след полунощ, го бяха приспали в лекарски кабинет, а на следващата сутрин се бе събудил с болезнени рани от двете страни на главата, зад ушите. Имаше чувството, че са го фраснали с чук, което всъщност си беше точно така. Откъртили бяха челюстта му с чук и длето, за да я смъкнат надолу, и бяха поизгладили грубите ръбове, след което бяха сложили скобите. Беше му адски трудно да говори, но да кара Малкия Джо да му прави протеинови шейкове, направо го тласкаше към самоубийство.

— Май и аз трябва да си сложа скоба на челюстта — пошегува се Бени. — Това е мечтата на жена ми.

Бени потегли с колата по дългата алея и изчака вратата да се отвори. Дейвид установи, че порталът е почти три метра и половина висок и на всеки ъгъл има закачени камери, макар в къщата да не бе виждал система за видеонаблюдение. Трябваше непременно да попита. Бени зави надясно и Дейвид осъзна, че се намира в квартал с домове, които са също толкова просторни, колкото и неговата къща. Всъщност бяха почти идентични. Без нищо характерно. Просто множество къщи, боядисани в цвят между кафявото и бледоморавото, всяка с шадраван с пръскащи херувимчета отпред. Къде бяха многоетажните сгради и уютните американски домове? Още по-странни бяха имената на улиците: „Анасази“, „Хуалапай“, „Тюркоазена долина“.

Докато се движеха, Дейвид забеляза също, че от едната страна на улицата пространството между пресечките е запълнено със сгради, а от другата остават празни площи с натруфени табели, които рекламират бъдещата нова общност. На табелите винаги бе изписано име като „Езерата“ или „Общински градски Център“ и неизменно бе изрисувано усмихнато бяло семейство. Дори не се опитваха да имитират стремеж към политическа коректност или мултикултурна среда. Неговият собствен жилищен квартал се наричаше „Езерата край Съмърлин грийнс“, въпреки че Дейвид не видя нито езера, нито зелени площи. Но багерите, които мярна в пустите парцели, подсказваха, че и едните, и другите ще се появят в даден момент.

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита най-сетне Дейвид.

— В Съмърлин.

Съмърлин. Дейвид бе прочел за това място във вестника. Ново населено място, проектирано от Хауърд Хюз [7] Хауърд Хюз (1905–1976) — американски предприемач. Модернизира Лac Вегас, като купува значителна част от града. — б. р. .

— Защо всичко е едно и също?

— Добре дошъл във Вегас — каза Бени.

Пътуваха мълчаливо още няколко минути, а Дейвид попиваше света около себе си. Постоянно минаваха през кръгови кръстовища, които му се сториха изключително абсурдни, тъй като нямаше други хора по тях.

— Къде са казината? — попита Дейвид.

— На главната улица. — Бени посочи на юг. — Има ги и в малки мизерни дупки из града. Места, където се играят карти. Където можеш да пиеш. Да видиш как свири Еди Мъни [8] Еди Мъни (1949) — рок китарист, саксофонист, композитор и певец. — б.р. . И други такива неща.

— Казината — започна Дейвид, — те част от бизнеса ви ли са? — Избягваше да задава въпроси за операциите на фамилията Савоне, но сега, когато бе ясно, че ще прекара известно време по тези места, му се стори уместно.

— Не — заяви Бени. — Упражняваме влияние върху ресторантьорските и хотелиерските профсъюзи, както и върху счетоводните документи. Имаме договори за производство на цимент и желязо, държим и няколко строителни предприятия, но вече просто не можеш да си купиш казино. Нещата не са такива, каквито бяха. Става ли дума за място като „Беладжио“, говорим за десет хиляди работни места. А така или иначе, в града можеш да въртиш бизнес свободно. Половината фамилии нямат достатъчно акъл, за да осъзнаят, че могат да си спестят затвора, ако знаят къде да се подпишат и къде не. Дойдат ли при мен за съвет, им го давам, ако ли не, просто ги оставям да си чупят главите. За всички ни е по-добре да работим заедно, но ако някой не знае как се прави дружество с ограничена отговорност, проблемът си е негов. Нямам нищо против друга фамилия да си опита късмета с лесната печалба и да открие колко е прогнила тя в наши дни, нали схващаш?

Дейвид не проумяваше напълно. В Чикаго действаше като силов наемник, на когото основно му плащаха, за да не схваща, и така нещата вървяха добре, поне доскоро. Знаеше, че Фамилията в Чикаго прави много пари от хероин и кокаин, както и че истинските постъпления идват предимно от изхвърлянето на боклука и депото за отпадъци. Схванал бе, че договорите с общината носят истинските пари. Всъщност това бе още една причина, поради която федералните обикновено стояха настрана: никой не искаше контейнерите с боклук да стоят пълни по улиците. Но практическите подробности на бизнеса бяха в ръцете на хора, доста по-високо в йерархията — като братовчед му Рони.