Тод Голдберг - Другото лице

— Виж — започна, — няма нищо по-отегчително от това да слушаш мечтите на някой друг, нали? Но имаш хубави идеи. Трябва да спестиш малко пари и да ги реализираш.

— Наистина ли? — Малкия Джо се ободри веднага като куче, което гони топка по улицата, само за да бъде прегазено, но все пак държи да стигне до скапаната топка. — На никого не съм казвал тези неща, защото не искам никой да ми краде идеите. Значи наистина смяташ, че от това може да излезе нещо?

— Наистина — потвърди Дейвид, след което се качи в стаята си, за да прекара там остатъка от вечерта. Не можеше повече да слуша каквото и да е.

Дейвид изплю пяната от пастата за зъби, избърса лицето си и влезе в килера, за да си избере костюм. Трябваше да се срещне с Бени след трийсет минути в закусвалня „Бейгъл“.

„Носи всичките си луксозни еврейски книги — беше му заръчал Бени, — ще се срещнеш с много важен човек.“ Дейвид нямаше представа кой може да е той, но поръчението да вземе със себе си книгите го постави пред известна практическа дилема. Хубавото на християните беше, че си имат само една книга, Библията, и в нея са описани всички тайни на живота. Евреите обаче имаха още Тора — която включва първите пет книги от Библията — и Талмуда, който беше дълъг шест хиляди страници и за Дейвид бе като приспивателно хапче преди лягане.

После идваше ред на Мидраш — тълкувание на Тората, което попълваше пропуските и обясняваше какво означава всичко. Или какво се предполага, че означава, тъй като някои неща бяха съвсем ясни за Дейвид, но обяснението им бе напълно противоположно на неговото разбиране. Най-накрая оставаха купища и купища книги за философията на юдаизма, които напомняха за нечий дневник, изпълнен с размисли за всички останали книги, взети заедно.

И цялата тази идиотщина заради едно проклето прикритие? Дейвид си помисли, че би било много по-лесно да казва, че е месар.

Избра сив костюм „Хюго Бос“ и го съчета с бяла риза, синя вратовръзка и онези обувки „Коул Хаан“ за петстотин долара. Намери кърпичка и я сложи в горния джоб на сакото си, след което извика Малкия Джо от долния етаж, за да му помогне с книгите.

— Приличаш на сводник, куче — каза хлапето, като го видя, а после бързо добави: — Брей, това наистина ти стои добре. Честно.

През цялото това време Малкия Джо се бе отнасял към него с пълно безразличие. Не се страхуваше от него. Не го уважаваше. Не се държеше и непочтително, но гледаше на него като на някакво същество, на което трябва да носи храна и да му помага да си сменя превръзките в ранните етапи от процеса по промяна. Но откакто Дейвид го бе заплашил преди дванайсет часа, хлапето вече се държеше почтително, може би дори малко уплашено, което се стори забавно на новоизлюпения равин, тъй като видът му вече изобщо не изглеждаше заплашителен, за разлика отпреди. Думите му обаче все още имаха своята тежест, което му се понрави.

— Така ли мислиш? — попита Дейвид. — Не изглеждам ли като някоя фльорца?

— Категорично не, куче — отвърна Малкия Джо. Огледа купчината книги върху скрина на Дейвид. — Трябва ли да вземеш всичките?

— Така заръча Бени.

— Понякога си мисля, че той само казва някакви работи, колкото да ги каже, схващащ ли?

— Той е босът — заяви Дейвид.

— На теб шеф ли ти е?

Малкия Джо досега никога не му бе задавал въпроси, свързани с йерархията, сякаш бе стриктно инструктиран да избягва напълно подобни разговори, което изглеждаше основателно, така че внезапната му демонстрация на смелост се стори подозрителна на Дейвид.

— Просто сложи книгите в колата — разпореди се той.

У дома Дейвид караше линкълн, модел „Таун кар“ от 1993 година, подарък от братовчед му Рони. Когато трябваше да свърши нещо за Фамилията, се появяваше някой и му даваше кола, която да използва — превозно средство, което после можеше да се изгори или почисти и препродаде. Когато поемаше независими поръчки, вземаше автобус до летище, О’Хеър“ или „Мидуей“ и задигаше автомобил от паркинга за неограничен престой. Странното беше, че винаги носеше със себе си шофьорската си книжка, дори когато поемаше независими поръчки, заради възможността ненадейно да го спре полицай за превишена скорост или защото не е спрял на знак „стоп“. Не че бе получавал глоба от времето, когато беше тийнейджър. Да притежаваш валиден документ за самоличност, беше нелош начин да избегнеш допълнителни проблеми.

Сега в портфейла си имаше временна шофьорска книжка, издадена в Невада. Бени му я донесе през уикенда заедно с още един тест (този път темата бе какво се случва с евреите, когато възкръснат — една от най-абсурдните идиотщини, които Дейвид бе чел някога, защото се твърдеше, че евреите се надигат от гробовете си и отиват чак до Израел, в което нямаше абсолютно никакъв смисъл) и му повтори милион пъти, че документите му са легални и няма за какво да се тревожи. Лесно му беше да го каже, в крайна сметка не той шофираше златист рейндж роувър със затъмнени стъкла — детайл, който караше Дейвид да се чувства незабележим като кулата „Сиърс“ и също толкова „дребен“ [11] Небостъргач в Чикаго, висок 442 метра, известен вече като „Уилис тауър“. - б. р. . Затова взе осемте километра път между своята къща и закусвалня „Бейгъл“, като се придвижваше с около двайсет километра в час под позволената скорост, и пристигна в заведението с петнайсет минути закъснение.