Тод Голдберг - Другото лице

— Наистина ли е два метра дълбока? — попита.

— Еврейските обичаи изискват десет педи — обясни Дейвид. Застана до агента и огледа гроба. — Изглежда достатъчно дълбока, нали?

— Съвсем неофициално, равине — започна Хопър, — виждали ли сте нещо странно тук?

— Как бих могъл да знам? — отвърна Дейвид.

— Имате вид на човек, който обръща внимание на детайлите.

— Човекът, когото издирвате, чудовище ли е?

— Той е просто човек — заяви агент Хопър. — Няма нищо специално в него.

— Тогава не би трябвало да е трудно да го откриете — каза Дейвид. Беше огледал добре агент Хопър през последния половин час. Не носеше бронежилетка, нямаше пистолет нито на колана, нито препасан през рамото. Само бележник, папка, пълна със снимки, и някакво предчувствие. Това ли беше човекът, който бе накарал Дебелия Монте да се самоубие? Ако знаеше нещо, щеше да пристигне с щурмова група. Ако знаеше нещо, щеше още да е агент на ФБР, а не консултант. Ако знаеше нещо, щеше да побегне.

— Случайно да си спомняте къде бяхте на двайсет и втори април миналата година? — попита Хопър.

Дейвид поклати глава.

— А вие помните ли?

— Да — отвърна агент Хопър. — На погребението на един от приятелите ми.

— Според Талмуда имаме две лица — обясни Дейвид, — едно, което живее в скръб, и едно, което живее във веселие.

— Това не го ли пееше Брус Спрингстийн? — попита агент Хопър.

„По дяволите.“

— Така ли? — Дейвид стисна ножа в джоба си.

— Да — тихо изрече агент Хопър. Отстъпи назад от гроба, на лицето му бе изписано озадачено изражение.

Дейвид се намираше на не повече от метър разстояние, но за да го достигне, щеше да му се наложи да се хвърли към агента. Трябваше да се приближи.

— Знаете ли, не отговорихте на нито един въпрос, който ви зададох.

— Надявам се да откриете вашия човек — изрече Дейвид. Протегна ръка, но агент Хопър направи стъпка встрани, към купчината с пръст и лопатата.

— Не ми казахте какво се е случило с лицето ви.

— Всичко е суета — отвърна Дейвид. Опита се да се усмихне, но устата му отказа да изпълнява нареждания.

— Тогава трябва да си намерите по-добър пластичен хирург.

Според Талмуда, ако някой дойде, за да те убие, трябва да се събудиш рано и да го убиеш пръв. Дейвид се съмняваше, че Джеф Хопър знае за тази повеля в религиозния й смисъл, но със сигурност я познаваше като агент на ФБР, в противен случай нямаше да направи такова рязко движение, за да сграбчи правата лопата.

Веднага след това Дейвид се хвърли върху него.

Заби ножа си в гърба на Хопър веднъж, два, три пъти, а острието се счупи в гръдния му кош, когато Дейвид се опита да го извади, за да пререже гърлото на агента. И двамата паднаха на земята, затънали дълбоко в пръст.

Дейвид се изправи и обърна Джеф по гръб. Отворил широко очи, агентът отваряше и затваряше уста като риба. Дейвид бе виждал това и преди. Нямаше нужда да използва лопатата, за да убие мъжа.

— Открих те — произнесе Джеф Хопър с едва доловим шепот.

— Не трябваше да идваш тук — каза Дейвид.

— Щях да те оставя жив. — Джеф Хопър се опита да си поеме глътка въздух, после още веднъж, но не успя. Напрегна се и се опита да повдигне глава, опита се да се пребори с това, което предстоеше, после се отпусна и клепачите му трепнаха. — Открих Сал Купъртин — изрече.

— Да, така е — потвърди Сал Купъртин. Наведе се и притисна сънната артерия на Джеф Хопър, за да припадне, преди да се удави в собствената си кръв.

Мицва.

Сал Купъртин паркира взетия под наем понтиак на Джеф Хопър в близост до Уингфийлд парк в Рино, след което тръгна пеша надолу по Второ авеню в търсене на телефон. Беше полунощ и макар да бе прекарал последните седем часа в шофиране, Сал не се чувстваше изморен. Всъщност за първи път от около девет месеца се чувстваше неоспоримо жив.

Макар че бе четвъртък вечер и навън не бе повече от един градус под нулата, имаше поток от хора, които влизаха и излизаха от хотелите, казината и ресторантите по пътя на Сал. Имаше и музика — кънтри, рок, рап, която звучеше от всяка минаваща кола, от всяка отворена врата на всяко казино, от всеки чифт слушалки на хората, които минаваха твърде близо до Сал. Но в това нямаше нищо лошо. Колко време беше изминало, откакто бе позволил на някого да се доближи до него? Наистина да го докосне? Много хора в „Темпъл Бет Израел“ го прегръщаха и го целуваха по бузата — имаха нужда да осъществят човешки контакт с него, след като са получили съветите му, но това никога не бе по избор на Сал, той никога не търсеше сам тази близост.