Тод Голдберг - Другото лице

— Да доносничиш за самия себе си — изрече Сал. — Къде си научил този номер?

— Не можеш да останеш в бизнеса толкова дълго като мен, без да научиш няколко трика — отвърна Рони. — Понякога е по-лесно да накараш федералните да се погрижат за проблемите ти. Възможно е и ти да си научил този урок през последните дни.

— Възможно е — започна Сал — някоя сутрин да се качиш в колата си, а аз да съм на задната седалка.

— И тогава какво? Ще съм мъртъв. Какво от това? Мъртъв съм. А при теб най-добрият сценарий все още включва газовата камера, ако извадиш късмет. По-добре би било ти и аз да се наслаждаваме на времето си заедно.

— Колко? — попита Сал.

— Босът ти върти доста сериозна измамническа схема там — започна Рони. — Знаеш ли колко взема само за погребването на едно тяло? Мога да накарам някой мексиканец да изкопае дупка за доста по-малко.

— Колко? — повтори Сал.

— Не мога да ти кажа колко, преди да погледна счетоводните книги — обясни Рони, — а нямам планове да пътувам скоро до Лac Вегас. Едва ли ще изглежда много добре, нали разбираш? Така че защо просто не се договорим, че вече участвам в това начинание. Като пълноправен партньор. Ти ще си моят човек в Лас Вегас.

Ето го. Очакваше го, разбира се, но искаше да го чуе, искаше Рони да признае.

— Аз не съм твоят човек — заяви Сал. — Аз съм ти братовчед. Ние сме семейство.

— Разбира се, че сме — потвърди Рони.

— Точно както ти и баща ми, нали?

— За това ли е всичко? Искаш да говориш за татко си? Добре. Но таксувам фиксирана сума за този разговор. — Рони се изсмя. — Нали винаги си искал това, Сал? Сега ти си големият човек.

— Не — отвърна Сал, — аз съм мъртвец. Но знаеш ли какво? Няма да съм мъртъв още дълго. И когато от ФБР осъзнаят това, на теб също ще ти се прииска да си мъртъв. Докато те са наясно, че аз съм жив, ти ми принадлежиш. Защото зная къде са всички трупове, Рони. Всяко едно тяло. И всички те са твоя собственост.

Сал затвори, преди Рони да успее да отговори, отпи няколко глътки „Джони Уокър“, след което направи второто си и последно обаждане за вечерта — този път до „Чикаго трибюн“. Налагаше се да бърза, тъй като после трябваше да си хване такси до летището, да открадне кола от паркинга за неограничен престой и да се върне в Лас Вегас навреме за срещата си в два следобед с Барбара Олтман, Камил Лорънс и Филис Гейблър, за да обсъди с тях тийнейджърското модно шоу, което искаха да организират в синагогата идната пролет. Може би след месец или два равин Дейвид Коен щеше да се опита да си намери помощник-равин — някой, когото да обучи, тъй като синагогата наистина се нуждаеше от двама равина, за да функционира добре. Задаваха се панаирът на книгата, откриването на новото училище, безброй сватби, погребения, ритуали за бар мицва… а и бизнесът не биваше да изостава, докато Бени го няма. Може би равин Коен трябваше да прояви малко творчество и там, да създаде по-добри условия за развитие на бизнеса на местно ниво, по-голямо търсене… Възможно бе останалите шест синагоги в града да се изправят пред някои трагедии през годината. Кой би могъл да каже кога в „Темпъл Бет Зион“ ще се запали пожар поради електрическа неизправност? Или кога друг храм може да загуби свой равин заради натравяне на кръвта? И кой е казал, че гробището трябва да си остане еврейско? Да, всички тези възможности трябваше да се обмислят. И просто ей така, докато телефонът започна да звъни, Сал Купъртин вече си представяше как огромната празна пустиня се превръща в павиран път към съпругата му Дженифър и сина му Уилям. Рони щеше да си остане проблем, затова Сал трябваше да намери безопасно място за семейството си, но това бе следващата стъпка. Засега просто щеше да пусне топката да се търкаля.

— Градски офис на „Трибюн“, разговаряте с Том.

— Здравей, Том — започна Сал, — името ми е Джеф Хопър и разполагам с информация за миналогодишните убийства в хотел „Паркър“, която трябва да обсъдя с някого.

Март, 1999 година

Дженифър Купъртин седеше пред „Кафенето на художника“ на Мичиган авеню и се опитваше да проумее написаното на заглавната страница на „Чикаго трибюн“. Беше се отбила в заведението, за да обядва, след като прекара последните три часа в близкия музей за съвременна фотография, където работеше почасово през последните два месеца. Днес прегледа щателно огромна кутия със снимки, направени в началото на XX век във Франция, на които имаше основно разсеяни хора, натюрморти е различни видове хляб и почти нищо с артистична или историческа стойност. Понякога беше така, но не й пречеше. Работата беше самотна и изискваше концентрация, което помагаше умът й да не се отплесва към други, по-обезпокоителни неща. Като изчезналия й съпруг, за когото от ФБР услужливо я бяха информирали, че вероятно все пак е мъртъв, но не бил онази пепел, която й дадоха миналата година. Тя принадлежала на някой си Чема Еспиноза — факт, е който всяка местна новинарска станция запълваше програмата си. Мъчеха я, разбира се, и други належащи въпроси като сметката за ток, необходимостта от нови дрехи за Уилям и това, че не знаеше какво да прави с остатъка от живота си.