Тод Голдберг - Другото лице

Дженифър Купъртин тръгна обратно към музея, когато се натъкна на голям кемпер в златисто и черно, паркиран близо до ъгъла на „Харисън“, заел три паркоместа. Двама чернокожи мъже седяха отвън на сгъваеми столове, точно на средата на тротоара, сякаш си бяха устроили пикник. Когато Дженифър се приближи, забеляза, че разполагаха и с малък преносим грил, а един от тях се опитваше да го изгаси, което не беше лесно заради вятъра.

— Прекрасен ден! — изрече един от мъжете, когато Дженифър се доближи. Той бе по-възрастният от двамата, с дълга прошарена брада, очила и хубави обувки. Другият мъж бе твърде зает с грила, за да вдигне поглед.

— Да — отвърна Дженифър. Не знаеше защо отговори на мъжа. Никога не разговаряше с непознати и незабавно съжали за постъпката си, когато Прошарената брада се изправи и застана на пътя й. Тя пъхна ръка в дамската си чанта, където държеше един от старите пистолети на Сал, защото не знаеше кой ще дойде за нея. Не че можеше да използва оръжието. И едва ли щеше да й е нужно в този миг, след като стотици хора вървяха около нея, макар Дженифър да бе склонна да се чувства самотна сред тълпите, сякаш бе единственият човек, когото никой не забелязваше.

Прошарената брада обаче й се усмихна и това я успокои.

— Учтиво е да се изправиш, когато хубава жена влезе в къщата ти — рече той, след което се отдръпна от пътя й. — Сега ви пожелавам приятен ден.

— Убедена съм, че ще бъде такъв — отвърна Дженифър и на свой ред се опита да се усмихне. Беше й трудно, но имаше нещо странно успокояващо в обикновената любезност.

Дженифър се отправи към другата страна на улицата и влезе в музея. Малката й кабинка се намираше на горния етаж, до изложбената зала на първия етаж, в едно миниатюрно пространство, където се помещаваха също развален ксерокс и минихладилник. Остави дамската си чанта, след което забеляза жълтокафеникавия плик върху стола си. Името й бе напечатано на него с дебели главни букви. По плика нямаше следи от пощенски марки, нито пишеше от кого е оставен. Нямаше и залепена бележка с предупредителен надпис „внимание“, е каквато обикновено пристигаше почти всеки пакет, изпратен до нея в музея.

Странно.

Пликът беше запечатан с толкова много тиксо, че на Дженифър й отне около трийсет секунди, за да среже горната му част с калпавите си ножици, после изсипа съдържанието му върху бюрото.

Или поне се опита, тъй като пачките стодоларови банкноти в плика не успяха да се промушат през тясната дупка, която беше направила.

— Божичко! — изрече. Бръкна в плика и започна да вади пачките. Една, две… три… четири… пет… шест… общо седем. — Божичко! — повтори. На дъното на плика имаше самотен лист хартия, сгънат веднъж по дължина. Бележка, написана с почерка на съпруга й.

Ще изпратя повече, когато мога. Обичам теб и Уилям. Винаги съм ви обичал и винаги ще ви обичам.

Дженифър пъхна парите в дамската си чанта, сграбчи плика и изтича до гишето за информация пред изложбената зала, където дипломиран студент на име Чад седеше и четеше някакъв учебник.

— Ти ли остави този плик на бюрото ми? — попита Дженифър. Даде всичко от себе си, за да звучи спокойно, но размахваше плика като някой откачен, което едва ли беше в нейна полза.

— Не — отвърна Чад. — Оставих го на стола ти. Човекът, който го донесе, каза, че иска да е сигурен, че ще го видиш.

— Ясно — отвърна Дженифър, — ясно. — Опита се да си поеме въздух. Опита се да почувства пръстите си. Опита се да се концентрира, за да не привлече внимание към себе си. — Мъжът… как изглеждаше?

— Просто някакъв доставчик — обясни Чад и сви рамене. — Чернокож, с прошарена брада.

— Кога?

— Веднага след като ти отиде да обядваш. Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— От пилешката салата е — отвърна Дженифър, вече излизаше през двойните врати на музея, за да се върне обратно на Мичиган авеню. Изтича половината разстояние надолу по пресечката, макар да виждаше ясно, че кемперът е изчезнал. Знаеше, че превозното средство няма да е там, знаеше, че съпругът й не седи вътре, знаеше, че мъжът е прошарената брада е просто куриер, но искаше да бъде близо до някого, който е бил близо до Сал. Искаше да каже на мъжа с прошарената брада да предаде на съпруга й, че тя е готова да чака, че ще бъде точно тук и ще го чака, колкото е необходимо… и никога да не изпраща пари, никога повече. Защото тя не ги искаше. Предпочиташе да мизерства, отколкото да вземе още един цент, заплатен с кръвта на друг човек.