Тод Голдберг - Другото лице

И все пак беше трудно да не забележи заглавието в долната част на първата страница на вестника, който си купи, за да й прави компания, докато хапва пилешката си салата.

МЪРТВО ТЯЛО ПРИНАДЛЕЖИ НА БИВШ АГЕНТ НА ФБР

Чрез снемане на зъбен статус бе потвърдено, че силно разложената и отделена от тялото глава, открита миналата седмица в контейнер за боклук на улица „Онтарио", принадлежи на 45-годишния Джефри Хопър.

До неотдавна бившият старши специален агент бе начело на градския Специален отряд за организирана престъпност на ФБР. Хопър бе обявен за изчезнал през февруари, малко след като осъществи контакт с нашия вестник във връзка с прикриването на информация от страна на Бюрото за убийството на трима федерални агента и един таен информатор. Според слуховете то е било извършено миналия април от свързания с Фамилията Сал Купъртин, по прякор Рейнман. Хопър твърдеше, че от ФБР под ръководството на старши специален агент Кърк Биглионе охотно са подвели органите на реда (и близките на жертвите), че господин Купъртин е бил намерен мъртъв в сметище „Пойтър" на 17 април 1998 година. Всъщност тялото, открито на бунището, било на Хосе Мария Еспиноза от гангстерската банда „2–6". Купъртин е все още на свобода въпреки преките доказателства, които го свързват с убийствата от април 1998 година, а вероятно и с още десетки убийства, датиращи още от средата на 80-те години…

За Дженифър бе по-лесно да смята, че Сал е най-вероятно мъртъв, макар да не й се искаше да повярва в смъртта му. Можеше да се самозалъгва по въпроса, можеше да гледа благосклонно на идеята да продължи напред с живота си, но сега това бе невъзможно — не и щом специален агент Хопър бе мъртъв. Защото ако този човек беше мъртъв, това със сигурност означаваше, че съпругът й е жив.

Беше й жал за специален агент Хопър. Той имаше вид на приятен човек и смъртта му не я зарадва по никакъв начин. Дженифър се запита какво ли се е случило с партньора му… дали и той не гниеше някъде? Или пък още търсеше съпруга й? Дали Сал го беше извършил? Сал в Чикаго ли беше? Не й звучеше правдоподобно, особено предвид огромния натиск, който властите упражняваха върху Рони и останалите момчета, откакто историята на Хопър се появи на първа страница миналия месец. Всичко звучеше абсурдно — историите, които бе чула… че Сал е бил превозен тайно в камион за месо… че Рони се е отървал от всички, които знаели нещо… А и сега проблемът не бе толкова каква е била ролята на Фамилията в това престъпление, на преден план бе прикриването на информация от страна на ФБР и какво точно криеха те освен идентификацията на телата, които бяха открили. Нима всичко бе заради имиджа им, както бе казал специален агент Хопър преди толкова много месеци?

Дженифър остави вестника и погледна към улицата. За първи път от седмици беше слънчево и макар въздухът да бе все още хладен, хората по Мичиган авеню бяха заменили тежките си палта е леки пуловери. Утре отново щеше да е облачно, навярно отново щеше да вали сняг малко преди април, но днес бе един от онези следобеди, когато Чикаго беше идеален, един от онези дни, които със Сал прекарваха в задния двор заедно е Уилям. Работеха в градината, събираха листа, поливаха безгрижно с пръскачките, оплакваха се колко лоши са улуците им, но никой не проявяваше желание да се качи на стълба и да ги почисти — беше много по-лесно да се оплакваш. Уилям вече почти не говореше за баща си и може би така бе по-добре.

Дженифър се плашеше обаче колко много детето започва да й напомня за Сал. Заради съвсем незначителни неща: начина, по който свиваше палец в юмрука си, когато е нервен или притеснен; зеленикавите петънца, които се появиха в очите му; това колко чувствителен и съсредоточен беше. Дженифър знаеше, че трябва да му намери модели за подражание, които не са престъпници — може би трябваше да започне да ходи по срещи. Може би трябваше да продаде къщата и да се премести, както специален агент Хопър бе предложил. Може би трябваше да наблюдава по-внимателно Уилям, да му обясни, че баща му не е бил добър човек, но е бил добър съпруг и баща.

Не можеше да загуби и двамата.

Дженифър довърши сандвича си, плати сметката и се запъти обратно към музея. Да, щеше да направи някои промени, налагаше се, това бе единственото, което можеше да стори. Но щеше да остане в Чикаго поне заради дни като днешния, когато всичко сякаш й напомняше колко хубави бяха нещата преди. Дори вятърът в косата й напомняше за Сал, напомняше й как той пъхаше кичури коса зад ушите й, когато се гледаха лице в лице в леглото. Искаше й се да може да го почувства само още веднъж.