Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Другарят му се бе строполил на земята и спеше, но явно все още не бе потънал в дълбок сън, защото мърмореше в просъница, че пет пари не дава вече. Двама инструктори го изнесоха навън, както се бе унесъл. На лицето му бе изписано искрено щастие.

— РЕДНИК БЕРТОНИ, НАЛИ НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАТЕ ДА ЗАСПИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изрева инструкторът.

Луиджи осъзна, че офицерът явно бе заобиколил бюрото и бе застанал зад него, защото крещеше буквално на няколко сантиметра от ухото му.

— Не, сър, съвсем буден съм, разбира се — промълви едва Луиджи.

— Ама ти си бил голям смешник! Да не ми се отваряш, боклук такъв!

— Не, аз съм само един смешник — промърмори Луиджи, а в следващия миг някой изля кофа студена вода върху главата му.

Това определено имаше ефект. Той се разсъни. Водата бе сладка и той разтърка лицето и очите си с нея, без да усети болка. Успя да охлади бузите и клепачите си и погледът му се проясни напълно.

Пред него стояха само двама мъже.

— Поздравления, младши лейтенант Бертони! Адската седмица приключи, вие се справихте отлично. А сега ще ви оставя насаме с командир Хамилтън — рече инструкторът със съвсем друг тон, изправи се усмихнат, кимна му и излезе от стаята.

Луиджи се опита да остане буден, отново разтърка мишници, за да почувства ободрителната болка, избърса очите си с длани, за да ги изчисти от водата и слузта, след това премигна няколко пъти и впери поглед право в лицето на Карл Хамилтън.

— Как си? Можеш ли да мислиш на шведски, или да говоря на английски? — попита го Карл с престорено спокойствие. — Няма да ти предложа да седнеш, защото ще заспиш. Става ли?

— Да, сър — отвърна Луиджи, като натърти на „с“ по американски маниер, за да изрази ентусиазъм.

— Добре. Тогава бих искал да споделя с теб следното. Адската седмица приключи за пети пореден и последен път за теб. Знаеш ли защо трябваше да участваш в нея цели пет пъти?

— Не, сър.

— Часът сега е два следобед. Двамата с Джо получавате почивка до шест часа утре вечер, когато трябва да вечеряте с мен. Ще ви взема от централния вход. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Освен това от името на главнокомандващия на Шведската армия трябва да ти предам, че си повишен в чин лейтенант от фло…, извини ме, от Сухопътни войски. Разбра ли и това?

— Да, сър.

— Добре. Та кога щяхме да се срещнем утре?

Карл не получи отговор. Луиджи Бертони-Свенсон се бе свлякъл на пода и спеше за първи път от четири денонощия. Карл поклати глава и излезе от стаята.

Министърът на външните работи Андерш Стенсон си подсвиркваше тихичко. Бе в изключително добро настроение; това за съжаление не му се случваше често напоследък, най-вече заради резултатите от последното проучване на общественото мнение само три месеца преди изборите.

Нещата обаче се развиха удивително бързо. Той не познаваше добре посланика на Италия и не можеше да знае предварително как би реагирал на едно евентуално нестандартно предложение за решение на проблема. Затова в началото на разговора му се наложи да се довери на интуицията си.

Първо му представи проблема, след което му разясни кои точно от общите интереси на двете страни бяха поставени на карта. И Стокхолм, и Рим щяха да загубят твърде много, ако около компанията „Буфорш“ се развихреше още един скандал за корупция.

До този момент италианският посланик не му възрази нито веднъж. Оттук нататък обаче Андерш Стенсон бе принуден да опипва почвата и да пристъпва съвсем бавно напред.

При цялото му уважение към италианското законодателство, което шведската държава не си и помисляше да заобиколи, той би искал да попита колко стриктно трябва да се спазва забраната за преговори с мафиоти.

Италианският посланик, юрист по професия, бързо го снабди с много ясна и окуражителна информация. Законът бе изключително строг, що се отнася до гражданите и органите на страната. Но ако някоя чужда държава предявеше определени искания към Италия по този въпрос, ситуацията веднага се променяше. Правителството имаше доста голяма свобода на действие при разглеждането на подобни петиции, като вземаше предвид правото на противозаконни действия в извънредни ситуации, отношенията с чужди военни сили и така нататък. Така че, ако шведското правителство предявеше определени искания…?

Андерш Стенсом се хвана за тази възможност като за стръв, и веднага предяви искане от името на шведското правителство. Тогава италианският посланик махна с ръце и го подкани да му представи предложенията си. Андерш Стенсон не бе напълно сигурен, че изтълкува правилно жеста, но нямаше значение.