Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Сигурно влязоха и излязоха от водата поне двайсет и пет пъти с пъновете на ръце. Може би упражнението отне един час, а може би и по-малко. Но и то, като всички преди него, най-накрая приключи и те замениха пъновете с гумените лодки и се затичаха в леко темпо към една от крайните постройки на Центъра. Там най-накрая им позволиха да оставят лодките навън, преди да ги вкарат в една голяма аудитория. На масата пред всеки стол имаше хартия и химикал. В долния край на залата стояха няколко инструктори, които все още не познаваха. Един от тях се качи на малката катедра и ги огледа възторжено.

— Господа, добре дошли на нашия курс по творческо писане — започна инструкторът, а войниците, които все още имаха достатъчно сили да реагират, се заоглеждаха учудено наоколо, сякаш за да се уверят, че и останалите са чули същото и че не са полудели.

— Ето и темите, по които може да изберете да пишете — продължи инструкторът весело. — Представете си, че сте лангусти, които всеки миг ще бъдат потопени в тенджера с вряща вода, и опишете последния миг от живота си. Или пък, че сте подпийнал викинг на вечеринка и някакъв друг, още по-пиян викинг започва да досажда на приятелката ви. Има и трети вариант. Поставете се на мястото на муха, която току-що е била уцелена от палка, и раните ѝ са смъртоносни, но все още е жива. И последно. Представете си, че докато си миете зъбите, внезапно се пренасяте на непозната планета. Започвайте, дявол да го вземе!

Повечето от момчетата седяха вцепенени, но тогава в залата влязоха няколко от инструкторите от плажа. Те се заеха да обикалят между редиците маси с кофа с лед и пускаха по няколко кубчета в ризите на онези, които все още не бяха започнали да пишат.

Климатикът бе изключен. И тъй като бе средата на юни, а в аудиторията седяха нагъчкани около петдесет мъже, цялата стая скоро се изпълни с облак от телесни аромати, примесени с мириса на солена вода. Част от войниците пишеха.

Луиджи си спомняше само една от възможните теми, тази за омара или за рака и тенджерата с вряща вода, концентрира се върху нея, за да не я забрави, но се наведе над листа едва след като получи няколко кубчета лед в ризата. Изпроси си го нарочно. Вярно, че тялото му все още бе вкочанено от студената вода, но лицето му гореше и се надяваше ледът да го успокои поне малко.

Натърка челото и очите си с ледените кубчета, като се опитваше да държи клепачите си отворени от страх да не заспи.

Почти като при мираж в пустинята погледът му се проясни и той успя да види цялата група подсмиващи се инструктори в далечния край на аудиторията.,

Всички без един носеха бели флотски униформи. Въпросният мъж бе облечен в тъмносиня блуза, а звездите на пагоните му издаваха, че е с ранг капитан. Не носеше шапка, а очите му непрекъснато шареха из залата, сякаш търсеха някого или нещо. Луиджи видя и значка с две малки златни крилца, знака на тюлените, който малцина познаваха. Следователно той бе преживял Адската седмица пет пъти.

Луиджи започна да пише. Аз съм омар, изправен пред най-решителния миг от живота си.“ След това съзерцава дълго изписаните думи, усети как очите му започват да се затварят, а главата му да клюмва напред. Разтърка отново лицето си с топящия се лед и пак се загледа в трептящите букви. Изречението бе на италиански.

Принуди се да го пренапише на английски: „Аз съм един шибан омар, изправен пред най-решителния миг в живота си.“ Опита да си представи огромна тенджера с вряща вода. Той самият се носеше в една гумена лодка с още седем другари, а някакъв великан ги хвана с ръка и се опита да ги изсипе в смъртоносния ад. Няколко момчета около него бяха заспали с химикал в ръка. Този път не ги събудиха. Инструкторите просто ги измъкнаха от стаята. Може би с това участието им в подбора приключи.

„И така, тъй като съм омар, изобщо не ми пука дали сега ще умра, или заспя“ — продължи Луиджи и отново се загледа в думите, за да се увери, че са на правилния език. Разбираше отлично смисъла на написаното, но нямаше никаква представа дали бе на италиански, или на английски.

В този миг мъглата пред очите му отново се разсея и той за втори път се загледа в капитана, който не носеше американска униформа, и осъзна всичко.

Значи бе написал последното изречение на шведски.

„Това никак не е добре, шибаните омари не могат да пишат на шибан шведски“ — продължи той. След това допря ръце до тялото си и ги размърда напред-назад няколко пъти, протривайки още повече наранените си мишници с надеждата болката да прогони съня. После задраска шведското изречение и старателно описа как приятелите му един по един изчезват в тенджерата. Той самият обаче бе европейски омар със здрави щипки, отрасъл в Атлантическия океан, а не някаква проклета шибана лангуста от Калифорния, и затова успя да се задържи за гумената лодка, въпреки че великанът не спираше да я клати.