Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Всичкият лед се бе стопил. Въздухът в стаята бе задушен и жежък. Повече от половината му другари бяха заспали и сега ги изнасяха от стаята. Можеха ли да изключат половината клас заради един-единствен идиотски изпит по творческо писане?

Добре че откри нов смисъл да продължи. Мъжа в долния край на залата. В момента не можеше да си спомни името му, но го познаваше. Всички в аудиторията трябваше да го познаят, ако не бяха съвсем ослепели или оглупели.

Луиджи се стегна и продължи да пише. „Щипките на европейските омари от Атлантическия океан се отличават с едно уникално качество.“ В този миг обаче му призля и усети как главата му натежава и клюмва застрашително напред. Огромният великан го натискаше към бюрото. Отново притисна наранените си мишници, този път толкова силно, че простена от болка. Когато погледът му пак се проясни за няколко минути, видя, че повечето от другарите му вече са изнесени от залата, но Джо все още бе там, само на няколко метра от него.

— Джо — прошепна той. — Видя ли кой стои там, долу!

Джо го чу, но само го погледна неразбиращо с кръвясалите си очи. Може би го бе заговорил на италиански?

— Джо, по дяволите… — продължи той, но след миг се отказа, защото дори той самият не разбираше какво говори. Джо му кимна и отново се захвана да пише трескаво.

Луиджи отново раздразни раните си и се опита да прочете последните редове, но точно когато невидимият великан отново притисна главата му надолу, в съзнанието му се родиха нови творчески идеи.

„Щипките на европейските омари се отличават с необичайна форма и малки резци. Тъй като един от тези резци се захвана здраво за шибаната гумена лодка, великанът не можа да ме бутне в тенджерата, колкото и да се опитваше.“ След като изписа тези думи, Луиджи загуби съзнание.

Когато го разтърсиха и засипаха с псувни и обиди, той откри, че е единият от последните двама войници, останали в аудиторията. Странното бе, че не го изнесоха навън като останалите, вместо това му заръчаха заедно с другия оцелял, който не беше Джо, да се яви в една стая, в която се влизаше от залата.

Движеше се бавно, коленете му се бяха подули като футболни топки. Той пристъпяше, олюлявайки се, напред, докато отново заспа, този път с лице към вратата. Тялото му започна да се свлича, но триенето раздразни още повече изгорялата му от слънцето буза, той успя да се изправи, като едновременно с това почука на вратата. Не чу покана да влезе, но инстинктът му за оцеляване му нашепваше, че трябва да се раздвижи. Затова той отвори вратата и с накуцване прекрачи прага.

Двама от инструкторите седяха зад едно бюро. Капитанът бе сложил слънчевите си очила и стоеше до тях, скръстил ръце на гърдите. Луиджи се опита да разчете изражението на лицето му, но погледът му непрекъснато се замъгляваше.

— Редник Бертони! — изрева един от инструкторите и хвърли няколко листа на бюрото пред него. — Що за глупости са това, Бертони? Да не мислите, че тюлените са някаква шибана детска градина!

— Не, сър — отвърна му Луиджи и в същия миг усети как главата му клюмва напред и как цялото му тяло е на път да я последва. Едва тогава откри, че в стаята имаше още едно момче в същото състояние като него.

— Ами ти! Сержант, това да не ти е забавачница. Да не мислите, че можете да станете тюлени, ако нямате грам мозък! — изрева инструкторът.

— Не, сър — отвърнаха му двамата полузаспали войници.

Мъглата в съзнанието на Луиджи отново се разсея за миг, сякаш яростта му му помагаше да мисли по-ясно.

— Надявам се, и двамата разбирате, че сте скъсани и отпадате от програмата заради глупостите, които сте написали. Разбирате ли, боклуци такива! — крещеше инструкторът.

— Не, сър — отвърнаха двамата едновременно почти без да завалят думите.

— Другарите ви могат да лежат и да къртят отвън. Заслужиха си тази почивка, защото, за разлика от вашите, съчиненията им не са пълен боклук. Така че е напълно справедливо да се отървем от вас. Нали! Отговорете ми, по дяволите! Редник Бертони!

— Името ми е Луиджи Бертони. Аз съм младши лейтенант, а не редник. Само това имам да ви кажа — промълви Луиджи.

— Да не би да ми противоречиш, дърво такова!

— Не, сър.

— Значи не смяташ решението ни да ви изключим за справедливо?

— Не, сър.

— С други думи, подлагаш преценката ни на съмнение?

— Не, сър.

— Значи решението ни да ви изключим е правилно?

Луиджи се замисли. Беше се провалил. Бяха го уволнили. Него и другото момче. Двамата, които издържаха най-дълго, трябваше да си отидат заради глупавото съдържание на съчиненията си. Нямаше сили да се ядоса; бе напълно безсмислено дори да се опита да им противоречи. Мозъкът му щеше да изпуши всеки момент, бе като грамофонна плоча, която продължава да се върти още няколко пъти, след като си дръпнал щепсела от контакта, а фалшивото ѝ протяжно виене постепенно се превръща в тихичко шумолене и накрая се изгубва в тишината.