Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Тази процедура също имаше двоен ефект. Вярно, че божата проясняваше съзнанието му и мъглата пред очите му изчезваше, но наред с това тя засилваше и чувството, че всичко е толкова безсмислено и унизително. ПО ДЯВОЛИТЕ, ТОЙ УЧАСТВАШЕ В ТОЗИ АД ЗА ПЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ!

Никой друг не… е, може би само още няколко души можеха да се похвалят със същото. Но вече не знаеше какво още му остава да докаже, ако това бе смисълът на Адската седмица, наричана преди седмица на мотивацията; ставаше дума за шестата седмица от програмата за обучение на тюлените, която трябваше да отсее зърното от плявата, мъжете — от момчетата, и подобни глупости.

Към края на отсечката, след като бяха тичали вече повече от час и едва се държаха на краката си, „Смърфовете“ и няколко от останалите групи се сблъскаха с един и същ проблем — наложи им се буквално да влачат напред част от другарите си, защото мокрите ботуши в комбинация с пясъка правеха божата от мазолите непоносима. Тази група, която останеше последна обаче, рискуваше да получи една допълнителна обиколка и в резултат на това бе застрашена от още пристъпи на изтощение и безсилие. Един от инструкторите тичаше редом с отряда на Луиджи и крещеше нещо едва разбираемо. Луиджи успя що-годе да долови смисъла на думите — да загубиш сега, е неприятно, но да загубиш на бойното поле, е равносилно на смъртна присъда.

И този път успяха да се разминат с последното място. Сега обаче нямаше наказателна обиколка, вероятно за да не могат останалите отряди да се отдадат на твърде дълга почивка. Вместо това им бе наредено да вдигнат гумените лодки на ръце и така клас 181 замарширува към столовата на Специалния военноморски боеви център, влезе вътре заедно с тях, остави ги в началото на залата и се затътри към опашката за храна.

Почивката за хранене бе един час. Човек спокойно можеше да се нахрани за половин час, ако свареше по-малка опашка, и така му оставаха трийсет свободни минути на територията на казармата, с които да разполага както реши. Част от другарите му заспаха прави, докато се редяха на опашката, и едва успяха да похапнат малко, преди да се затътрят до спалните помещения и да си отдъхнат двайсетина минути. Това бе пълна глупост, но никой не се вслушваше в предупрежденията на Луиджи. Вместо да спят, бе къде-къде по-разумно да сменят стегнатите си клинове, които напомняха на екипи на велосипедисти, да си измият краката и да обуят нови чорапи. Свършен си, ако останеш без ходила. А пък ако в бельото ти влезе много пясък, Адската седмица ти се струва двойно по-жестока. Сънят в подобен момент бе опасен и за друго. Ако човек си събуеше ботушите и заспеше, краката му можеха да отекат така, че да не успее да ги обуе отново и да не може да се движи. Затова бе много по-важно да изтъркаш внимателно с ръка пясъка от вътрешността на ботушите и да си сложиш сухи меки памучни чорапи, отколкото да спиш. Освен това се опитваше да мисли позитивно, сякаш това бе петият, последен път и всеки изминал час отлиташе безвъзвратно в миналото. Вече го бе преживял четири пъти, и на тази седмица щеше да ѝ се види краят.

Вече не помнеше кой поред ден бе днес. Дори не бе сигурен дали е добра идея да се опита да повдигне духа си, таейки надежда, че след двайсет и четири часа всичко ще свърши. Все пак рискуваше да открие, че му остават още цели два дни. Може би бе по-добре да си каже, че го очакват още три денонощия, и накрая да се окаже приятно изненадан. Все още не знаеше на какъв език мисли. Не бе виждал Джо от доста време, той принадлежеше към предпоследната на ръст група. Опита да си спомни истинското му име, но тъй като не можеше да различи отделните езици в главата си, то се изгуби в лингвистичната мъгла.

След почивката за обяд или за вечеря (навън все още бе светло, така че това нямаше кой знае какво значение) им бе заповядано да слязат на плажа при пъновете. Всеки от тях тежеше над 110 килограма. Трябваше да тичат с дървените стволове, да слязат при вълните, да нагазят в морето, да усетят за пореден път морския студ, да се върнат обратно на плажа, да вдигнат дънерите над главите си, отново да влязат в студената вода, пак да излязат на плажа, после да се върнат обратно в морето и така нататък, плаж — море, плаж — море.

Сякаш умишлено бяха лишили изпитанията от каквото и да било разнообразие, така безсмислените им мъки ставаха още по-непосилни, бяха принудени например да копаят дупки и отново да ги запълват, да ги изкопават и да ги запълват. Бе цяло чудо, че истеричните пристъпи не бяха по-често явление, рядко се случваше някой да започне да крещи и да ругае командирите, след което да се строполи на пясъка, да се разплаче и да бъде отнесен от медицинския екип. Повечето от другарите му бяха американци и приемаха подобни унижения с леко сърце, мазолите по краката, изглежда, ги мъчеха повече. Вероятно те бяха основната причина редиците им да оредеят толкова.