Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

И така няколко дни по-късно шефът на отдел „Продажби“ на „Буфорш“ Густав Хансон, бивш майор от Военноморските сили, и техническият директор Юхан Карлемар заминаха за Рим. Според информацията от посолството обаче те бяха успели да проведат една-единствена среща с италианските си колеги, която била приключила доста набързо, след което и двамата изчезват.

Точно така, изчезват. Посолството се бе свързало с хотела им, откъдето потвърдиха, че багажът им все още се намира в стаите. Двамата мъже обаче сякаш бяха потънали вдън земя.

Затова писмото от Палермо хвърляше известна светлина върху събитията, но и бе повод за сериозни притеснения. Ако се съдеше по съдържанието му, показалецът трябваше да принадлежи или на Карлемар, или на Хансон. Самият текст бе доста неясен, но въпреки това не оставяше никакво съмнение за какво става дума.

Бе адресирано лично до Петер Сорман и след няколко фрази на учтивост, които звучаха почти зловещо на фона на интелектуалното и биологичното съдържание на плика, то приканваше секретаря на външното министерство да изпрати екип за преговори в грандхотел „Палм“ в Палермо, чието съществуване вече бе потвърдено от Външно, който да участва в обсъждането на „бъдещото развитие на нашите сделки и цената, от която господата Карлемар и Хансон са неразделна част“.

Писмото бе съставено на безупречен английски, но правописът бе по-скоро американски. То обиколи всички присъстващи, които вече обсъждаха евентуалните си следващи действия. Външният министър, разбира се, получи неофициално правото да води заседанието, и не само защото срещата се провеждаше в неговия кабинет и присъстващите се бяха настанили в тясната скърцаща холова гарнитура в густавиански стил, а и защото той бе единственият политически лидер сред тях и човекът с най-много опит. Ако беше десет години по-млад, сигурно щеше да наследи Улоф Палме на поста министър-председател.

— Е — започна той. — Официалната ни политика гласи, че шведската държава не преговаря с терористи и престъпници. Това е чудесен принцип, който обаче си позволяваме да нарушим при нужда. Значи трябва да поставим принципите на едната везна и живота на двама шведски граждани на другата. Какво ще кажете да започнем с правната страна на въпроса?

Всички погледи се обърнаха към началника на правния отдел на Външно Агнес Корел. Тя работеше отскоро, но не бе партиен кадър, а съдия с всепризнати качества и със същия успех можеше да избере да оглави Върховния съд. Бе жена и половина — строга, с посребрени коси, остър поглед и изключителна интелигентност. Но въпреки това не се чувстваше на място сред толкова много политици, което бе напълно разбираемо. Нейната сфера бе правото, не политиката, и тя заподозря, че нещо не е наред, още като чу леко лежерния тон, с който министърът представи проблема.

— Правната страна на въпроса изглежда по следния начин — заговори тя хладно, но самоуверено. — Ако престъпници от такъв ранг попаднат на шведска територия и следователно под наша юрисдикция, то законите спокойно могат да бъдат пренебрегнати от органите на реда. Спомням си за няколко случая, при които правителството предприе извънредни мерки, които впоследствие бяха одобрени от Конституционния съд. Става дума за няколко отвличания, „Нормалстор“, историята „Бултофта“ и така нататък. Няма никакви законови проблеми, докато съдбата ни зависи от преценката на правителството.

— Да — рече министърът на външните работи, който се натъжи при мисълта, че ще бъде оставен на повече или по-малко лошата преценка на правителството, — но сега говорим за Италия.

— Правилно — продължи началникът на правния отдел. — По отношение на подобни случаи италианското законодателство е строго и безкомпромисно. Това е доста често срещан проблем в Италия. Освен това законът забранява да се водят преговори с похитителите. Шведските власти, разбира се, не биха могли да нарушат тази забрана. Следователно ни остава единствено да предадем случая на съответните органи в Италия. Не съществува друго приемливо решение от правна гледна точка.

Тя натърти словосъчетанието „правна гледна точка“, което наведе министъра на мисълта, че саркастично намеква за други, по-безпринципни и следователно политически възможности.

— Как мислиш, Петер? — попита външният министър, без да издава собственото си мнение по правната страна на проблема.

Петер Сорман познаваше отлично началника си, с когото бяха работили заедно вече десетилетия, и веднага разбра накъде клонят везните.