Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

— Ами — започна Петер Сорман уклончиво, сякаш протакането на отговора му доставяше удоволствие, но по вперените в него погледи разбра, че се очаква да представи някакво разрешение на проблема. — Няма съмнение, че първо трябва да се свържем с италианските власти. След това бихме могли да ги попитаме как гледат на евентуален опит за преговори. Струва си да проверим дали бихме могли да ги водим с тяхно знание, дали не биха направили изключение в този случай. Но както и да решим да постъпим, първо трябва да се свържем с тях. Трябва да се съглася с Агнес, че нямаме друг избор.

— Хм — измърмори министърът на външните работи. — Какво мислиш за този план, Агнес?

— Всякакви действия, извършени в сътрудничество с правните органи на Италия, не биха влезли в конфликт с нашето законодателство — рече тя бързо и дори леко сърдито.

— Добре, ами тогава да видим какво ще ни отговорят от Италия. Бих искал да чуя и твоето мнение по тези въпроси, Лace — продължи министърът. Ларш Шелсон говореше от името на министър-председателя и следователно думата му бе важна.

— За момента не виждам друга възможност освен предложената от Агнес. Трябва да прехвърлим случая на италианските власти. В това число и самата улика, тоест писмото — отвърна Ларш Шелсон предпазливо. Тонът му даде ясно да се разбере, че е против всякакви авантюри в Палермо.

— Не е ли по-добре първо да оставим нашата полиция да разбере на кого принадлежи показалецът? — рече Сорман, също толкова предпазливо.

— Трябва да предадем случая на италианците час по-скоро — контрира го Ларш Шелсон бързо, сякаш бе доловил някакъв опит от страна на секретаря на Външно да заобиколи закона.

— Добре тогава. Ще свикам нова среща, когато разполагам с повече информация от италианска страна — рече външният министър, като едновременно с това се изправи и така закри неофициалното заседание.

Когато другите напуснаха кабинета му, той помоли Петер Сорман да остане и почти демонстративно затвори вратата зад гърба на — както изглежда — противниковия лагер.

— Страхливци! — изсъска той. — Става дума за човешки живот, а освен това тази година предстоят и избори. Не, не искам да ставам циничен.

— Но се държиш точно така — усмихна се Петер Сорман иронично. — Трябва да победим на всяка цена, знаеш го. Чудесно ще е да успеем да ги приберем живи и здрави вкъщи. Евентуален провал ще се окаже катастрофален и шансовете за още един мандат ще са 50 на 50.

— Може и така да е, но в момента нямаме нищо за губене. Видя ли данните от последното проучване от тази сутрин?

— Не, вече не следя подобни проучвания.

Седнаха мълчаливо. Външният министър пооправи малката сребърна рибка, която носеше на ревера на сакото си; той обожаваше спортния риболов и парадираше с този факт при всеки удобен случай, за да покаже близостта си до хората. След това звучно загриза една от канелените бисквити, които никой не докосна по време на срещата.

— Какво ще правим с мангизите?

— За какви пари става дума? — попита секретарят, макар отлично да знаеше отговора.

— Парите за откупа на двамата нещастници. Каква би била сумата, десет милиона крони?

— Вероятно повече.

— Не може повече, не разполагаме с толкова средства, освен това сме длъжни да отчитаме всички разходи. И в министерство на отбраната ли е така?

— Да, по принцип. Те, разбира се, разполагат и с няколко фонда за финансиране на разузнаването и така нататък, но трудно биха могли да прикрият подобна сума.

— Тогава ще оставим „Буфорш“ да плати. Ще им се обадя и ще им кажа да осигурят парите. Не биха могли да ми откажат, нали?

— Не — разсмя се Сорман. — Как ще откажат? Чисто и просто ще им направиш предложение, на което не биха могли да отговорят с не.

— Добре. Тогава нещата са под контрол. Да преминем към следващия въпрос. Кого, по дяволите, ще изпратим в Палермо?

— Някой дипломат.

— Знаеш кой работи в посолството в Рим.

— Естествено. Това допълнително усложнява положението. Само си представи, Ула Улстен…

— Ами Гауфин, той има опит с подобни ситуации от Бейрут, нали?

— Да, така поне гласи официалната версия. Той „отива в региона, където всички бели са ходещи мишени, и измъква двамата шведи“. С тези думи описахме случилото се впоследствие;

— Което си е жива лъжа.

— Да, така е.

— Защото старият ти враг Хамилтън свърши цялата работа, нали?

— Не бих могъл да го отрека само пред теб, Господ и него самия. Но нали не смяташ… По дяволите, Андерш, помисли си добре!