Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Нямаше какво повече да обсъждат. На теория участието в мисия като тази бе доброволно, но на практика нещата стояха по съвсем различен начин. Веднага щом Хамилтън се прибереше, щеше да получи заповед да замине за Италия. Самюел Улфсон смяташе, че ще е добре да изпратят двама агенти. Не заради самите преговори, а по-скоро защото в момента на размяната бе добре шведската страна да е представена от няколко души.

Това бе горе-долу всичко. Самюел Улфсон щеше лично да установи контакт с Министерството на отбраната на Италия. Все пак те вече бяха получили информация за случая от Външно.

Освен това за самите политици бе най-добре, ако военните движеха по-голямата част от нещата тайно и дискретно. Така те щяха да си припишат цялата слава, ако всичко се развиеше добре, а ако нещо се объркаше, имаше върху кого да хвърлят вината.

— Не разбирам. Просто не разбирам смисъла на всичко това — рече току-що повишеният в чин лейтенант Йоран Карлсон, когато най-накрая седнаха на масата. Карл ги взе от главния вход на Специалния военноморски център в Коронадо преди половин час. Те все още изглеждаха така, сякаш имаха нужда от поне няколко денонощия сън. Пристъпваха с клатушкане заради болката в колената, което бе и най-честата причина да не издържиш Адската седмица.

Карл не бързаше да му отговори, защото бе зает с менюто. Заведе ги в един от любимите мексикански ресторанти на Теси. Вече бе доста добре запознат с тяхната кухня и можеше да си поръча някое ястие, без много-много да се чуди.

— Наздраве — вдигна чашата той, замижа за миг, отпи от мексиканското вино и се остави спомените да галят лицето му, носени от топлия калифорнийски бриз. — Кой точно смисъл не разбираш, Йоран? — попита след малко.

Разговаряха на шведски с изричното му позволение, равносилно на заповед. Иначе им бе забранено да използват родния си език в компанията на други военни.

— Смисълът на това да бъдем подложени на непрестанно унижение в продължение на една седмица, и то цели пет пъти. Пет пъти!

— Отговорът е много прост — рече Карл весело, сякаш говореше за някаква дреболия. — Трябва да знаете кои от жителите на Земята са преживели Адската седмица пет пъти. Знаете ли?

Двете момчета поклатиха глави. Луиджи внимателно се поразмърда; бе му трудно да седи след цяла седмица в гумената лодка.

— Само вашите шведски другари. Никой друг — осведоми ги Карл и разпери ръце.

— Кои шведски другари? — зачуди се Йоран Карлсон, на когото вече не му се налагаше да се представя като Джо Карлсън.

— Отделът за оперативна работа на ОП 5, вашият пряк началник, тоест аз, и бъдещите ви колеги. Никой друг.

— Колко на брой сме? — попита Луиджи Свенсон, който на свой ред можеше да се отърве от фамилията Бертони.

— Тайна — рече Карл иронично. — Да се върнем на въпроса за смисъла на всичко това. Вчера следобед се срещнах с контраадмирал Джордж Р. Уотингтън, за да размахам шведския флаг, тъй да се каже. Нали знаете, че вече имат нов началник. Та той ми дръпна цяла лекция. Кратка и сбита, както подобава на военен. Мисля, че успях да запомня думите му до една. Ето какво ми каза. „Целта на Адската седмица е човек да опознае не само способностите си, но и ограниченията си. Всеки човек, който е преживял подобно нещо, знае, че винаги идва момент, в който силите го напускат и е готов да се откаже и да прати всичко по дяволите, дори това да коства живота му. Обикновено този момент настъпва, докато повръща или плаче. След края на Адската седмица никой вече не страда от заблудата, че е страшно добър. Но същевременно знае, че се е справил с нещо, което малцина биха издържали.“ Та това са думите на уважаемия контраадмирал Уортингтън.

Карл отпи от виното и се загледа в морето, сякаш темата бе приключена. След това отново постави чашата на масата и ги огледа, ту единия, ту другия. Внезапно осъзна, че с поведението си напълно оправдава носещите се за него легенди, след което завърши с най-важната реплика:

— Но това, разбира се, важи само за американците.

Разговорът им бе прекъснат за миг от сервитьора, който им поднесе няколко купички с чили сос и твърд жълт царевичен хляб.

— А какво важи за шведите, за чистокръвните шведи и за мелезите? — обади се Йоран Карлсон и нарочно пъхна рязко лакътя си под мишницата на Луиджи, точно на най-чувствителното място. Приятелят му изпъшка, но се усмихна.

— Това бе идея на ДГ — отвърна Карл замислено с пълна уста.

— Кой е ДГ? — попитаха те в един глас.