Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Не се притесняваше, че Карл може да разбере погрешно естеството на мисията. А и той рядко реагираше спонтанно.

Очите му бяха кръвясали и бе видимо уморен от пътуването. Часовата разлика си казваше думата. Очевидно живееше с нагласата, че ще му се наложи само да прехвърли няколко документа в кабинета си, след което ще може да се прибере и да поспи. За съжаление нямаше време за губене и двамата с Юар Лудвал трябваше да заминат възможно най-скоро.

— Но това е дреболия. Не се ли очаква да ни бъдат възлагани далеч по-трудни мисии? — възрази Карл веднага след като Самюел Улфсон го запозна накратко със случая.

— Как така? — попита Улфсон притеснено и се протегна към пакета си с цигари. Карл определено не гореше от ентусиазъм.

— Ами става дума за водене на преговори с най-обикновени престъпници… — въздъхна Карл и разтри очи. — Не мислиш ли, че е малко прекалено да изпращаме хора от оперативния отдел на разузнаването на подобни смехотворни мисии? Всеки полицай би могъл да се справи с подобна задача, даже маймуна да изпратите, няма как да се провали.

— Независимо от това заминаваш — отбеляза Самюел Улфсон сухо. — Сам осъзнаваш, че не можем да изпратим служители на Сепо [1] Сепо — Шведската служба за сигурност. Б. р. . Най-много да се върнат с някой кюрд.

— Да, да — въздъхна Карл. — Взимам си думите обратно. Но подобна мисия не би трябвало да е проблем за истинско ченге. Освен това те имат опит с престъпниците, за разлика от нас.

— Може и да си прав. Но не е изключено да се стигне до размяна — отбеляза Самюел Улфсон предпазливо. Не искаше да притиска подчинения си.

— Да — отвърна Карл, като се прозя и с жест помоли да го извинят. — Но едва ли е толкова трудно да размениш няколко заложници срещу куфарче с пари. Съмнявам се, че ще се стигне до каквото и да било насилие, освен няколко обидни реплики, нали?

— Да — съгласи се Самюел Улфсон бързо. — Не става и дума за насилие. Говорим за водене на преговори, определяне на цена и приключване на сделката. Доколкото разбирам обаче, причините за избора на военен персонал за мисията са чисто бюрократични. Военното министерство на Италия отговаря за случая на местно ниво и следователно е по-лесно ние да си сътрудничим с тях, отколкото да намесваме полицията. Утре ще се срещнеш с техен представител в Рим.

— Утре? — рече Карл и кимна уморено. — Надявам се поне да ме оставите да се прибера до вкъщи и да се преоблека.

— Да, звучи ми разумно. Гледай и да поспиш малко — рече Самюел Улфсон и реши с това да сложи край на разговора, защото Карл му изглеждаше напълно съсипан и разконцентриран. — Беата разполага с куп документи, пълномощни и всякаква информация по случая — продължи той, като взе да разлиства някакви папки на бюрото си, за да покаже, че вече е преминал към други, вероятно по-важни работни задачи за деня.

Карл кимна уморено и излезе. Когато влезе в кабинета си, се залови да чете купа документи, които получи от секретарката на шефа си, но почти веднага се отказа. Откри самолетния си билет и установи, че ще напусне Стокхолм след по-малко от двайсет и четири часа.

Това променяше всичко, почувства се като пълен страхливец, когато се опита да изтълкува емоционалната си реакция. Бе обещал на Теси окончателно да разреши проблема веднага щом се прибере от Калифорния. Да признае на Ева-Брит и да обсъди с нея икономическата страна на нещата, въпроса за попечителството на детето и тъй нататък.

Вместо това трябваше веднага да замине на някаква идиотска мисия и да преговаря с най-обикновени престъпници в Италия. Негодяи, които режеха показалци. Истината бе, че това беше работа на полицията, а не на военното разузнаване. Щеше да използва случая като извинение, за да обясни на Теси, която, разбира се, веднага щеше да реши, че се опитва да се измъкне, а в последно време не прощаваше подобно поведение. Нещата никак, ама никак не изглеждаха добре.

По време на полета спа, както обикновено. Въпреки това не можа да скрие от Юар ужасно лошото си настроение и на няколко пъти се почувства длъжен да го помоли с половин уста за извинение.

Разположените им една до друга стаи му напомняха за бордей от висока класа, а самото име на хотела — „Хеслер“, му напомняше на английската дума за „измамник“.

На мраморната маса във всекидневната имаше купа за лед, пълна с вода, някаква бутилка, вероятно шампанско, и две чаши върху бели салфетки. До тях лежеше бележка, с която мениджърът на хотела приветстваше с добре дошъл госта си от Швеция, поне това успя да разбере. След това имаше няколко думи за шведския крал или за баща му. Хамилтън извади бутилката от купата със стопен лед и констатира, че наистина е шампанско, и то „Периер“. Като се има предвид, че стаята струваше над един милион лири на вечер, това бе един съвсем нормален подарък за добре дошли. Не бе напълно сигурен на колко се равняваше тази сума в някоя истинска всеизвестна валута, но при всички положения бе доста солена.