Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Опитваше се да си втълпи, че така или иначе няма да му повярват. В момента не се съмняваха в нищо, не се съмняваха, че ще изкачат най-високите планини, все пак принадлежаха точно към този тип хора. Хората, които искат да докоснат върховете, именно затова ги бяха избрали. Не можеше да им помогне да разрешат дилемата, която ги очакваше. Единственото, което му оставаше, бе да се вживее в ролята си на Карл Густав Гилберт Хамилтън, капитан, пред когото дори контраадмиралите се изправяха за поздрав, щом влезеше в стаята, един красив герой. Но си оставаше истинският Хамилтън, оригиналът, мъжът зад светлината на рампата, някъде в душата му имаше кътче, недокоснато от измамния героичен образ.

Истинският Хамилтън бе един най-обикновен кръшкач, измамник ѝ прелюбодеец.

Самюел Улфсон почувства силно облекчение, когато срещата приключи и той най-накрая можеше отново да седне в служебния си автомобил. Тъй наречените шефове по сигурността на индустрията винаги се стремяха да го засрамят, сякаш несъзнателно иронизираха професията му; винаги се изразяваха лаконично, тесногръдо и с куп ненужни термини, бяха пълни инвалиди в езиково отношение.

„Суидиш Орднанс“ бе свикала специална група по сигурността, която да отговаря за случая с отвличането. Държаха се така, сякаш всичко бе шега, сякаш ставаше дума за някакво учение, в което участват за хиляден път.

Бяха се погрижили за съпругите и децата на отвлечените и ги бяха транспортирали до една от къщите на някой от директорите в Карлскуга. Всъщност това бе добра идея. Трябваше да се опитат да държат роднините далеч от медиите колкото може по-дълго, защото ако новината излезеше на бял свят в началния етап на операцията, последствията щяха да са катастрофални.

Бяха уредили и въпроса с парите удивително бързо. Бяха им предоставили десет милиона долара, които да бъдат изтеглени от една банка в Сан Марино или от Банко ди Сицилия в Палермо. Освен това вече бяха подготвили и пълномощно на името на все още нищо неподозиращия Карл Густав Гилберт Хамилтън, с което му даваха право да управлява въпросната сума.

Началникът по сигурността на „Буфорш“, бивш армейски майор, който бе работил в продължение на три месеца в отдела по сигурността на Генералния щаб на армията няколко години преди Самюел Улфсон да го оглави, обаче имаше възражения срещу избора на Хамилтън. Не бе особено дискретно да изпращат на тази мисия човек, чиято снимка е била по първите страници на повечето от световните вестници, най-вероятно и в италианските.

Самюел Улфсон търпеливо изрази съгласието си, че противниците им вероятно познаваха Хамилтън, но това можеше да се окаже изгодно. Ако престъпните организации предприемеха заплашителни действия или обмисляха нови силови прояви, никак не бе зле да им напомнят за риска да отвърнат на огъня им с огън. Освен това външният министър лично бе избрал Хамилтън, което означаваше, че участието му в мисията бе одобрено от правителството и няма как да пренебрегнат неговото желание. Истинските подбуди за решението на министъра на външните работи и колегите му не бяха ясни. Не бе изключено да искат освобождаването на жертвите на отвличането да бъде съпроводено с фанфари и тромпети, все пак предстояха избори. Каквато и да бе истината, нямаше място за дискусии.

Освен това не разполагаха с кой знае колко кандидати, от които да избират. Все пак Хамилтън бе началник на оперативния отдел, а агентите, които да бъдат изпратени на мисията, при всички случаи щяха да са от този отдел.

А и не планираха никакви прояви на насилие. От агентите се очакваше единствено да водят мирни преговори за освобождаването на заложниците срещу заплащане, един вид бизнес сделка. Самюел Улфсон смяташе, че имат далеч по-голям проблем. Какво щеше да се случи, ако похитителите решаха, че десет милиона долара не са достатъчно голяма сума? Чудеше се дали господата бяха определили някаква горна граница.

Не бяха. Не искаха дори и да загатнат за подобна възможност. Все пак ставаше дума за човешки живот, който не можеше да се измерва в пари и така нататък. А и нямаше смисъл да обсъждат подобни въпроси без конкретен повод. Засега престъпниците не бяха отправили дори първоначални искания.

Самюел Улфсон реши да не задълбава, макар че едва успя да устои на неистовото си желание да попита как биха постъпили, ако цената изведнъж скочи на 25 милиона долара. Не се съмняваше, че съществува някаква граница, дори и да става въпрос за живота на някой шведски директор.