Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Когато се доближих до тях, Ейнджъл направи кисела физиономия. Не бе трудно да се досетя защо — бе видял окаляния ми и разкъсан на места костюм — резултат от сблъсъка с Хайъмс в разрушената къща. От ръката ми отново течеше кръв, яката на ризата лепнеше. Опипах си врата — и той кървеше. Как ли изглеждаше лицето ми? Небръснато, мръсно, покрито със синини и драскотини. Навсякъде ме болеше, бях изморен до смърт.

— Добре изглеждаш — рече Ейнджъл. — Къде ще танцуваме?

— Ей там — кимнах с глава към склада. — Да не съм изпуснал нещо?

— Не и тук. Но Луис току-що се върна от къщата на Ферера.

— Боби Шиора си дойде. Преди около час — с хеликоптер — добави Луис. — Мисля, че сега той и Пили вече се прегръщат.

Кимнах.

— Добре. Хайде да започваме.

Около склада имаше тухлена ограда, а отгоре й бодлива тел и шишове. Портата се намираше пред главния вход, където зидът кривеше леко назад — към самия склад. Бе направена от дебели стоманени плочи, също с остри метални пръчки и бодлива тел отгоре. Двете й части бяха завързани по средата с яка, масивна верига с огромен катинар. Ейнджъл пое сака и извади малка, видно правена по поръчка бормашина с острие с особен профил. Завря го в катинара и натисна спусъка. Високооборотният инструмент издаде тънко и рязко пищене и незабавно разлая всяко куче в района.

— Мамка му, Ейнджъл — изсъска Луис. — Ти да не си монтирал свирка в тази шибана дяволия, а?

Ейнджъл не му обърна внимание. След секунда катинарът щракна и се отвори.

Влязохме. Ейнджъл свали катинара, отново нави веригата и внимателно го постави от вътрешната страна на портата, така че никой минаващ не би забелязал нищо нередно. Е, катинарът бил отвътре, какво толкова…

Складът бе от онези, строени през тридесетте години, но все още изглеждаше в добро състояние. Двете странични врати бяха запечатани, функционираше само централната, която бе и по-голяма. Забелязах, че дори и пожарният изход със стълбището отзад бе в ред, явно редовно поддържан в изправност. Специалните лампи, поставени в помощ на охраната на сградата, не работеха, външната светлина съвсем не достигаше и тук си бе направо тъмно.

Ейнджъл се зае с ключалката. Лапнал тънко фенерче, ловките му пръсти заиграха с комплект инструменти и тънки, дълги шперцове. Не мина и минута и бяхме вече вътре. Запалихме мощни фенери и те веднага осветиха малката будка — току до вратата, където вероятно е стоял дежурният пазач, когато складът е функционирал редовно. По стените на голямото помещение имаше празни лавици, а то самото бе разделено на няколко сектора от вътрешни стелажи. Те пък бяха приспособени за подреждане на бутилки — с малки гнезда на всеки рафт. Подът бе от каменни плочи. Тук вероятно са стояли мострите — посетителите и клиентите са избирали стоката на това място. Долу се намираха избите, където са държали буретата и варелите. В края на помещението имаше нещо като канцелария или офис, леко издигната над нивото на пода. До нея се стигаше по три каменни стъпала.

Точно до тях се откриваше широко стълбище, което водеше надолу. От другата му страна пък бе товарният асансьор, който се оказа отключен. Ейнджъл влезе и дръпна ръчката, но кабината потъна само на около половин метър. Той я върна обратно, излезе и ми хвърли въпросителен поглед.

Посочих към избите и ги поведох надолу по стъпалата. Минахме две площадки, четири къси стълбища, общо взето, равни на два етажа, но между избите и приземното ниво нямаше друг етаж. Долу се изправихме пред заключена врата — дървена, със стъклено прозорче, през което лъчите на фенерите осветиха подземните арки и сводове. Погледнах Ейнджъл. Две секунди му бяха достатъчни да отвори вратата, но когато влязохме, забелязах, че лицето му придоби разтревожено изражение. Изглежда, и сакът му натежа.

— Дай да го понося — предложи Луис.

— Когато одъртея толкова, че да не мога да го нося, ще се наложи да ме храниш с тръбички — отвърна инатливо Ейнджъл.

Тук бе студено, но по челото му зърнах капчици пот.

— Нищо чудно и това да стане — измърмори гласът зад нас.

Отпред се разкриха поредица сводести, подобни на пещери ниши, всъщност истински бункери, всеки един преграден и затворен с вертикални решетки — от тавана до пода. Това бяха старите изби за виното, очевидно отдавна неизползвани, задръстени с боклуци и изгнили опаковки. Моят фенер освети ръба на пода на едно от тези помещения, което ми се стори по-различно от другите. То бе най-близкото до нас отдясно и необичайното бе, че част от циментовия под липсваше. Вместо цимента имаше пръст, а решетката бе открехната.