Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Айсобел Бартън живееше в усамотена къща, построена от покойния й съпруг през седемдесетте години недалеч от Тод Хил. Постройката бе неуспешен според мен опит да се пресъздаде предвоенният стил на родната на Джак Бартън Джорджия в типична за Източния бряг обстановка, при това в по-малък мащаб. Добрият стар Джак Бартън. Очевидно е бил свестен човек, но онова, което не е притежавал, като добър вкус например, е наваксвал с многото си пари и воля.

Портата на имението бе отворена, още не се бе разпръснал димът от ауспуха на току-що влязла друга кола. Последвахме я — беше бяло беемве 3201 с тъмни прозорци — и я настигнахме на малкото площадче пред голямата къща. Тук таксито изглеждаше съвсем не на място. За успокоение си помислих как ли би изглеждал пък моят очукан стар мустанг, в момента даден на поправка.

Излязох и подадох парите на шофьора. От беемвето слезе стройна жена в сив костюм и любопитно ме загледа. Бе посивяла, косата й бе прибрана на кок отзад, а чертите й бяха доста строги, за което явно допринасяше прическата. На вратата на къщата се показа едър чернокож мъж в шофьорска униформа и забърза към мен с очевидното намерение да ме спре.

— Паркър се казвам. Мисля, че ме очакват.

Шофьорът ме изгледа мръсно, с поглед ми се заканваше да му мисля само да съм го излъгал. Каза ми да изчакам и едва тогава се обърна към посивялата жена. Тя пак ме огледа доста неприязнено и каза нещо на чернокожия. Той тръгна към къщата, тя — към мен.

— Г-н Паркър, аз съм госпожица Кристи, лична помощничка на госпожа Бартън. Трябваше да останете на портата, да позвъните, както му е редът, за да разберем кой сте.

На прозореца над вратата на къщата помръдна пердето. Някой надникна и веднага се скри.

— Ако имате вход за прислугата, в бъдеще ще ползвам него — рекох небрежно. Останах с впечатлението, че госпожицата би се радвала да няма мое посещение „в бъдеще“.

Изгледа ме студено в отговор и се обърна на пети.

— Елате с мен, ако обичате — рече през рамо и закрачи към вратата. Чак сега забелязах, че сивият й костюм изглежда поизносен на ръбовете. Запитах се дали госпожа Бартън ще се пазари за хонорара?

Във всеки случай, ако госпожа Бартън бе закъсала за пари, тя спокойно би могла да продаде някои от антиките, с които къщата бе просто претъпкана. Боже, интериорът бе мечтата на аукционера! Холът бе пълен с мебели, предназначени сякаш само за тържествени случаи. Като смъртта на президента например. И от двете му страни имаше врати, които водеха нанякъде. Отдясно се извиваше широка стълба. Под стълбището имаше врата. Кристи мина през нея, аз я последвах. Влязохме в мъничък, но удивително светъл и модерно обзаведен офис. В ъгъла имаше компютър, в библиотеката, сред лавиците бяха вградени телевизор и видео. Може би пък г-жа Бартън нямаше да мърмори за моя хонорар.

Госпожица Кристи седна зад бюро от борово дърво, извади документи от куфарчето си и се зарови в тях с видимо раздразнение. Докато намери каквото й трябваше.

— Това тук е договор за опазване на поверителна информация, съставен от юридическите консултанти на фондацията — започна тя.

С едната ръка побутна документа към мен, с другата — отвори писалка.

— Чрез него се задължавате да пазите в пълна тайна разговорите по съответната материя между г-жа Бартън, мен и себе си.

Посочи ми с върха на писалката съответните параграфи в договора. Също като застрахователен агент, който търси будали за клиенти.

— Преди да продължим, бих искала да го подпишете — завърши Кристи.

Изглежда, никой от хората около фондацията „Бартън“ не бе доверчив по природа.

— О, не знам — отвърнах весело. — Струва ми се, че няма да подпиша. Ако се опасявате, че някой ще разгласява подробностите и ще злоупотребява с поверителния характер на случая, по-добре си повикайте свещеник да ви върши работата. Иначе ще трябва да приемете думата ми, че всичко, което говорим, ще си остане тук.

Може би трябваше да изпитам угризения, че я лъжа. Но пък бях отличен лъжец. Това е дар, който Бог дава на алкохолиците.

— Вашето поведение е неприемливо. Аз дори вече съм на мнение, че едва ли е необходимо да ви наемаме и със сигурност смятам, че не е правилно да…

Прекъсна я шумът от отварянето на вратата. Обърнах се и зърнах висока, привлекателна жена. Не можах да определя възрастта й — попречи ми съчетанието от изписаната на лицето й природна доброта и магията на козметиката. Първото я подмладяваше, второто — прикриваше степента на остаряване на кожата. На пръв поглед бих казал, че е към края на четиридесетте, но пък ако това бе Айсобел Бартън… тя би трябвало да бъде най-малко на петдесет и пет години. Ако не и по-възрастна. Бе облечена в светлосиня рокля, прекалено семпла, за да бъде друго освен много скъпа. Под дрехата си личеше фигура, която бе или подобрена по хирургически път, или изключително запазена.