Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Доколкото разбрах, нает съм от госпожа Бартън — казах сякаш между другото.

— Да, това е вярно, но ще докладвате на мен.

— Не мисля така. Тук става дума за отношения с поверителен характер. Ще се заема със случая, но ако се окаже, че той не е свързан с Бейнс или семейство Ферера, запазвам си правото да докладвам лично и само на г-жа Бартън.

— Няма да стане, г-н Паркър, това не ме удовлетворява — заяви Купър. По бузите му избиха лекочервени петънца, но останаха така само за миг, сякаш изгубени в снежната му физиономия.

— Може би не се изразявам достатъчно ясно: вече казах — по всички въпроси ПЪРВО ще се явявате на доклад при мен. Имам силни приятели, господин Паркър. Ако не действате по предписанията ми, ще ви създам неприятности и ще поискам да ви отнемат разрешителното.

— Вероятно приятелите ви са прекалено могъщи или магьосници, защото аз разрешително нямам — рекох и се изправих. Забелязах, че Купър стисна юмруци.

— Вижте, струва ми се, че ще е добре да се позанимавате с упражнения йога — подхвърлих с усмивка. — Ще ви помогнат — много сте напрегнат.

Благодарих на Коул за кафето и тръгнах към вратата.

— Почакай — рече Уолтър.

Извърнах се и видях, че гледа Купър втренчено в очите. След секунда-две последният въздъхна и сви рамене, като пристъпи към прозореца. Изобщо повече не ме погледна в лицето. Във всеки случай комбинацията от поведението на Купър и изражението на Уолтър събудиха немалко любопитство у мен. И така, въпреки предчувствията и убежденията си реших да поговоря с г-жа Бартън.

— Да разбирам ли, че тя ще ме очаква? — попитах Уолтър.

— Казах на Тони да й предаде, че си кадърен професионалист и че ако момичето е живо, няма начин да не го намериш.

Това ми се стори странно. Изчаках малко, подхвърлих:

— Ами ако е мъртво?

— И г-н Купър зададе същия въпрос — отвърна Уолтър.

— А ти какво отговори?

Коул погълна остатъка от уискито, кубчетата лед в чашата му издрънкаха като зарчета за игра. Зад него Купър бе тъмен силует на прозореца, същински символ на предстоящи лоши новини.

— Че ще донесеш тялото.

Ето, това ни остава на края — тела, тела, тела. Или по-точно — трупове. Това ни е работата — да откриваме труповете. Спомних си как стояхме с Улрич пред къщата на старицата и гледахме към блатата. Слаби вълни кротко припляскваха в брега. Навътре къса лодка подскачаше над водата, двама рибари мятаха въдици едновременно и люлееха малкия съд. Но ние с Улрич се мъчехме да надникнем под тъмната водна повърхност, сякаш взирайки се в нея, можем да проникнем в дълбините и да открием тайните на мочурищата. Или трупа на безименно момиче.

— Ти вярваш ли й? — попита той след време.

— Не зная какво да вярвам. Наистина не зная.

— Няма начин да намерим точно този труп. Дори и да съществува. Поне не и с настоящата информация. Ти знаеш ли какво ще стане? Още преди да сме се заровили сериозно в дъното и ще открием купища стари кокали. Хората хвърлят убитите тук — е-хе-хе, години, години наред. Цяло чудо ще е, ако не открием нещо.

Тръгнах да се разхождам по брега. Прав беше, разбира се. Да предположим, че наистина има убито момиче — пак ще трябва да измъкнем повече подробности от старата. Иначе все едно се опитваме да хванем пушека. И все пак… онова, което ми каза старицата, бе най-близкото нещо до някаква улика, някаква следа, свързана с човека, убил Дженифър и Сюзън.

Питах се да не съм откачен, че да вярвам на слепец, който чува гласове в съня си. Вероятно бях точно такъв — безумец.

— Знаеш ли как изглежда този човек, лельо? — бях я попитал, докато тя тромаво клатеше глава напред-назад в някакъв унес.

— Можеш да го видиш само когато идва за теб — бе ми отвърнала. — Тогава ще го познаеш.

Стигнах до колата. Извърнах се и видях Улрич на чардака. Беше с момичето с белязаното лице. Тя грациозно се бе изправила, изпъната на върховете на пръстите си, извърнала нагоре лице към по-високия мъж. Зърнах Улрич нежно да гали бузите й, чух гальовно да произнася името й: „Флорънс“. Целуна я въздушно по устните, обърна се и тръгна към мен, без да се извръща повече назад. И двамата мълчахме по целия път обратно до Ню Орлиънс.

Цялата нощ валя, дъждът прогони жегата над града и на следващата утрин улиците на Манхатън сякаш дишаха по-свободно. Тичах, бе почти хладно. От неравния паваж ми се обаждаше старата болка в коленете, но в тази част на града нямаше големи тревни площи. По обратния път към апартамента си купих вестник. Взех си душ, преоблякох се и седнах да закуся и прегледам пресата. Малко след единадесет часа повиках такси и потеглих към дома на Бартънови.